Спас Карафезов - Сърцето вижда

Някога моят неуверен молив го изписа върху ученическа тетрадка. Не бих могъл да твърдя дали тази набързо нахвърляна скица е приличала на човека, тъй добре познат на всички. Днес страшно много ми се иска да е приличала на него. И желанието е тъй силно, че тя започва да прилича.

Мисля, че всеки по един път се е опитвал да напише стих или да нарисува човешко лице. Първите поетични думи или черти са изписани за мама или любимата. Наред с тях сигурно ще сме направили един друг опит — да изрисуваме човека, който ни е накарал да осъзнаем, че с интимното „аз“ все още сме и българи. Непременно искам да е така и вярвам, че е така. Дори ръката ни да не е посягала към листа, синеокият образ е запечатан в най-дълбоката душевна плака. Върху сребърния й слой е отлята силата му, поривът му и светостта. И би било великолепно нищожна капчица от тази благородна смес да е проектирала светлосенките си върху обширното платно на нашите добродетели и постъпки. И ако не сбъркам, пак да кажа, животът ни прилича на платно, ще го нацапаме, ще го оцветим, ще го накъсаме. Но има хора, дето ще го превърнат и в знаме. Неговият живот беше тъкмо такова знаме, чист и светъл отвътре и отвън. Запомнил съм една малка черква, градена от Кольо Фичето, където Дяконът е пребивавал. Олтарът й бе обкичен с икони, сводът — изографисан. А днес я няма, на това място е градина. Но думата ми е за друго. Едва ли някой ще си спомни повече за тези картини. С Дякона е по-различно. Той се превърна в най-живата икона, сложена вътре в душата на всеки и пред най-свидния олтар — Отечеството.

Кой не е закърмен с това име, кой не свежда чело пред подвига? Кой не е изричал свидни думи и стихове за него?! Сега пипам релефни линии, които се мъчат да изобразят лицето му. Мога да схвана само овал и дреха. Тези, които виждат, възприемат рисунката, но за пръстите това е нищо. Нима може да бъде нищо идеята да пресъздадем един от най-великите образи в българската история! И все пак някога аз съм го виждал. Това е безценна привилегия спрямо моите събратя, които никога не са се докосвали до нежните, толкова скъпи за цял един народ черти. Разбирам. От по-голямо значение е и ще бъде винаги оня изграден вътре в нас духовен портрет на Апостола. Неговата сила е в отношението му към всичко — към народ и революция, към съдбата на отделния човек.

Има един малко известен факт, който дълбоко ме впечатли. Последните няколко години от своя живот бащата на Левски, Иван Кунчев, прекарва в тъмнина. Този карловец, занаятчия, който е багрил тъкани, се е разделил със светлината, с цветовете — неотделими от неговия труд. Това ме кара да мисля, че самият Левски е опознал мъката на слепеца, стремежа му към простор и превъзмогване. Дали това родителско страдание не се преплита с мъжеството на безстрашния, всеотдайния син? Дали то не е допринесло още повече за осъществявания от него идеал — да превърне живота си в светлина?

Поколения са живели с делото на Левски, поколения наред ще търсят упование в неговата святост и чистота, защото животът му е най-точната мярка, отнасяща се не само до едно време на робство, класова борба, но до днешния и утрешния ден, защото има и огън, и пепел, светлина и мрак, правда и несправедливост, защото има страх и надежда. Защото богатството не е в полученото, а в даденото, в дълга и нравствеността, в способността да потискаме недостатъците си, да отворим път на новото.

Мисълта на Левски ни пречиства и ни прави по-добри. Защото веруюто Левски е и трябва да бъде мярка в нашия личен и обществен живот, отговорност за всичко, което вършим и ще вършим.

Списание „Зари“, бр. 7, 1987 г.

(Материалът е отпечатан по случай 150 години от рождението на Васил Левски.)

Неизмеримо е удоволствието в миг на вътрешна потребност да посегнеш към лавицата и да извадиш желаната книга. Какво по-голямо блаженство от това, след изнурителен ден да се пренесеш в един друг свят. В такова състояние душата ти жадно се вкопчва в мислите и чувствата на твореца, за да се пречисти и обнови, за да намери нов брод към идващото време. Да се връщаш към Дон Кихот, към горенето на Петьофи или при пасторалните картини на Елин Пелин е като потапяне в свежа вода през зноен ден.

Един път в приятелски кръг спорехме. Искахме да си отговорим кое има по-голямо значение за хората — книгопечатането, изобретено от Гутенберг, или откриването на очилата. Книгата, този най-могъщ мост кьм културата, това средство, което свързва хиляди и милиони хора с мислите и идеите на автора и ни кара с толкова трепет да се докосваме до неговото сърце и ум, е неотделима от нашия живот. Днес никой не може да си представи своето съществуване без нея. Когато се изтърколят годините и очите отслабнат, когато буквите и редовете се превръщат в шевици, идват на помощ очилата. Сега за миг си представете, че сте лишени от това най-човешко и естествено право да посегнете към лавицата, да прелистите и погледнете познатата страница, да не могат да ви помогнат и очилата да сторите това. Тогава изведнъж всичко ще стане пусто. Животът ви ще заприлича на реещ се в безкрайната вселена, излязъл изпод контрола космически кораб. В нашата епоха на информационен бум, когато изображенията на образи и символи ни заобикалят на всяка крачка, когато нашето обучение, труд или бит са немислими без тях, слепотата става по-страшна и несправедлива.