Спас Карафезов - Сърцето вижда

1996 г.

Моята пролет е свързана с идването на славеите. Когато чуя тяхната песен, разбирам, че тя е тук. Птиците — тия Божи създания, чиито многобройни гласове чувам в полето и гората, край морето, навсякъде. Вкъщи котката мяучи, кучето скимти или лае. Искат нещо. Ревът на лъва, на тигъра, на другите животни в зоологическата градина са ме впечатлявали. Викът на делфините ме е поразявал. Сред цялата тази хармония от звуци има един глас, облечен в реч от Бога и природата, от оная непозната мисия, която му е възложила безкрайно много роли. От гальовните думи на мама, надвесена над детската постеля, до желязната воля на командира или виковете при атака. Това са все гласове на онова същество, което е надарено с разум. Човешкият глас, това чудо, което се превъплъщава в най-различни нюанси и разкрива вълнението в душата. Така, както е маска лицето на обиграните картоиграчи, така е равен, снишен гласът на дипломата. Но аз бих искал да слушам онзи глас, звучен и очарователен, на девойката, на красотата, която се лее от сцените, изразена и в усмивката на Павароти или Гена Димитрова. Гласът е творение, което омайва като картината, като флейтата. Може би сред всички музикални инструменти, дори преди цигулката, на върха е той. В него може да се разгадае не само обич или омраза, безразличие или самочувствие. Формата му може да бъде крясък, зловещо заклинание или кристално чисти и благи звуци на нежност и гальовност. Казват, че очите са огледалото на душата. Гласът вероятно ще бъде нейните сребърни звънчета или оръдейните залпове. По стълбицата на нашето развитие човешкият глас се е превърнал в реч. Това велико средство на общуване ни свързва. То е навсякъде около нас. Чуваме го при среща, от екрана, на улицата, на обществени места. Какво е човешкият глас!? Не, не става дума за гласните струни и за онези трептения, които го образуват. Те са заложени в животните, в звука на вятъра, във вълните на морето. За мен човешкият глас е нещо друго. Той е обективирана или скрита мисъл, струна на съвестта или безсрамието. Гласът е двойнствен, външен и вътрешен. И все пак на всичките езици по света неговата тоналност е еднаква, при скръб и радост, при страх и ужас, при нежност и любов. Гласът на човека е онова, което ни омайва и грабва, без което е невъзможен живият език на хората. Когато отваряме книгата, ние пак чуваме гласа на нейния творец. Човешкият глас е трептение от диханието на земния живот и безкрайната вселена.

Предизвикателството да участвам в конкурс е също един опит да опозная себе си. От житейския си път разбрах, че човек сам за себе си остава една невероятна загадка. Сигурно и известният руски философ Николай Бердяев ще потвърди, че самопознанието продължава през целия живот. Безкрайно съм се учудвал на моите собствени постъпки, мотивирани от воля или безволие. Дори тези редове са необмислено дръзновени. Това идва от съблазънта пак да проверя себе си. Нямам необикновени прозрения, с които да смая света или дори вас, които ще продължите да четете. От години търся себе си, философския камък на моето битие. Оплитал съм се в съмнения и вътрешна борба. За жалост не във всичко откривам границата между доброто и злото. Питал съм се дали в моето лутане не ме е изгризала завистта, дали съм укорявал генетичния си код, задето слънцето не ме е близнало в мига на сътворението ми. Ние, хората, не сме си равни — едни се раждат грозни, други — красиви. Едни идват на тази земя с ум и дарби, други — с глупостта и тъпоумието си. Едни се раждат в коприна, а други са паднали направо върху сламата. Всички тръгваме по широкия друм — кой с кръста си, кой с рога на изобилието. Едничка само смъртта ни изравнява.

Едно земетресение преди повече от век откри за човечеството древното светилище на гърците в Делфи. На разчистения Аполонов храм археолозите са прочели: „Човече, опознай себе си!“. Защо умалително? Може би сме прашинката във Вселената, мислещата тръстика на Паскал. Може би сме слаби пред величието на живота и природата. Сам съм се свивал, умалявал съм се, огъвал съм се от тежестта на компромисите. И духът ми е ридал, когато не съм намирал сили в Горкиевото „Човек звучи гордо“. Една жажда ме е водила към знанието и все още не мога да схвана цената на това любопитство. Еклесиаст казва, че този, който трупа знание, трупа и печал. Вероятно страданието, което извисява човека според Дюма, ударите на съдбата са онова сътресение, което отваря очите ми. Ранимата беззащитност обръща погледа ми навътре. Започвам да слизам в дълбините на сърцето и душата си. Дали в това потапяне е смисълът на онова, което те превръща в Човек с главна буква. Всеки от нас е една загадка. Може би психолозите ще кажат, че себепознанието е оръжието, с което може да воюваш, да се опазиш, да докоснеш устрема на богинята Нике. Самопроникването не е ли страх от самия себе си? Ужас от кръста, който трябва да носиш към своята Голгота. Трудно е да бъдеш лицемер пред себе си. Такава игра не минава.