Спас Карафезов: Сърцето вижда

В България популярна беше Ванга. Тя е ослепяла като дете. Учила е в Земун. Прочува се по-късно със своето умение да „вижда“ проблемите на отделния човек и да прави предсказания. При нея се стичаха хиляди хора от страната и чужбина. Неотдавна руски учени откриха при мозъчни изследвания на една екстрасенска — Вера Кочовска тъй нареченото трето око (а тя е виждаща), с което тя може да улавя четвърто измерение. На това място ще спомена за вътрешното чувство на нашата котка и куче. Ние живеем в голям панелен блок и когато някой от нас наближи външната врата на входа, котката скача от гърмящия телевизор, за да го посрещне пред вратата на апартамента, а кучето тича на балкона. Доказано е, че животните имат вътрешен механизъм, с помощта на който без да чуват и да виждат, вероятно долавят някакво биополе.

В един друг аспект ще осмислим мъдростта на Аристотел, че човек гледа с очите, но вижда с ума. Наистина виждането е духовен процес, който зависи от подготовката, зрелостта и дълбочината на знанията. Затова писателите могат да открият в живота онова, което ние не сме забелязали. Според съвременния индийски гуру Ошо 95% от енергията изтича от очите. А означава ли, че който не вижда, ги запазва и може да трансформира тази енергия в полезни неща? Означава ли това, че слепият е много съсредоточен в себе си? Поне за себе си мога да твърдя, че когато виждах и сега, си оставам разсеян човек, който си пропилява енергията. Когато виждах, познавах слепи в родния ми град. Казвал съм си: „Боже, добре че не съм като тях.“ След това станахме приятели. Слепотата ни свърза, както ме свърза с моята съпруга, с моите колеги, с вас, есперантистите. Наистина на нея се гледа със страх и се преценява като нещо по-различно от нормалния ход в живота на човека. Разбира се, никой не я е възпял, но когато тя дойде и няма друг изход, човек си построява живота при новата ситуация. Тогава той ще се наименува Педро Зорита, Харалд Тиландер, Таха Хюсеин, Джон Милтън, Омир…

Лично аз съм чул от устата на руския очен лекар академик Краснов легендата за Демокрит. Той сам си бил извадил очите, за да вижда по-дълбоко и по-далече. Това е легенда и всеки от нас би предпочел да има очи, за да се радва на природата и света, макар че в тях има и грозни неща.

Ако е безспорен фактът, че зрението е духовен процес и че за очите по-голямата част от този свят е невидима — вътрешността на земята, вселената, дори собственият ни характер и организъм, остава шансът в тях да прозрем единствено чрез разума. Може би това е част от отговора на поставения от мен въпрос и утехата да живеем и да продължим да живеем, виждайки всичко онова, което ни заобикаля чрез ума и сърцето.

(Този текст е прочетен пред Седемдесетия конгрес на слепите есперантисти в Белград през 2004 година.)

Започвам с добре познатото терзание пред белия лист. Една любезна покана от в. „Кураж“ и ето ти нова тревога на духа. Да изразя спешно онова, което съм замислил отдавна… Подсещам се за един случай с Луначарски. Бил поканен от червеноармейски офицер да изнесе беседа върху революционното изкуство. Когато го изпращал след събранието, офицерът изразил възхитата си с думите: „Та Вие кога успяхте да се подготвите така добре!“ Впечатлил ме е отговорът на тази знаменита личност, за която вече не е модерно да се споменава: „За тази беседа съм се подготвял през целия си живот.“

Едва ли ще постигна същия резултат върху моите няколко листа, но искрено желая да се „разголя“ пред читателите на вестника.

Това, което се е загнездило в душата ми, тлее и напира в нея, остро ме измъчва. Нали вече споменах за тревогата на духа! За нея искам да пиша. За оная неугасима битка, която се е разпалила в тялото. Не, по-точно то е обвивката, която стяга огъня в душевното налягане. И ако от време на време защитните клапани на нервната система не се отварят, ще се взривя.

Не бързайте с извода. Почакайте малко. Не ми казвайте нормално е, всички живеем така. Тичаме за хляба си, вредом сблъсъци, по пътя ни — нагнетяване до изблик. И какво? Да, но вие можете да тръгнете по улицата ей така, свободно, и да се реете в пространството, докато се успокоите и забравите за дразнителя. Или по-просто — да прелиствате вестниците, да намерите в библиотеката най-подходящата за настроението ви книга, да прехвърляте албумите, да гледате филм… А какво става с онзи, който е зависим от обвивката си? За кой ли път ще я проклина, че не може да се измъкне от нея, да избяга вдън гори тилилейски и да потърси в себе си точката на онова равновесие, което тъй горещо препоръчват психолозите, лекарите, писателите, философите…