Спас Карафезов: Сърцето вижда

За съжаление човек не се ражда равен със себеподобните си. Нито в биологически, нито в социален смисъл е равен. Едни са физически и умствено надарени, други — недъгави или грозни. Едни се отглеждат в кордели, а други — ако оцелеят върху сламеника. Нюансите са безкрайни като света.

Дали от моя гледна точка на обиден от природата човек, но си мисля, че да бъдеш пленник на собственото си тяло е един от най-жестоките варианти. Да не можеш да го преместиш в пространството, да чакаш винаги ръката на ближния, да изгаряш от мъка и яд, че не си способен самостоятелно нито една крачка да направиш в непознато място, количката ти да застане безпомощно пред високия тротоар или пред стълбата… това ли е битието?

Според Жан Пол Сартр екзистенциалното равнище те отделя от Аз-а, забравяш за мъките си, ти си на нивото на ежедневните дейности, които не ти оставят време да се замислиш върху същността си. Да, така е, ако имаш всичките сетива и собственото ти тяло беше най-съвършената машина, за да постигаш хилядите ежедневни цели… Нещата са много по-дълбоки. Всяко препятствие е едно напомняне, всяка невъзможност за осъществяване на най-просто действие, е една болка. Тогава как да се забрави истинската сьщност — че ти си просто обречен да страдаш, да се примиряваш с всичко, което те заобикаля! А този сблъсък ражда хиляди, хиляди пъти ражда противоречия в душата. Ти си вътре, много вътре във вечния конфликт между стремеж и можене. Ето, докоснах се до най-интимното: Кой Си, какво можеш, каква е мисията в живота ти? Как ще постигнеш равновесието, онова жадувано спокойствие, което ще те направи мъдър и щастлив, очистен от невъзможните амбиции и вътрешни страдания? Колко човешко е всичко това! Та нали такива въпроси си задава всеки нормален човек.

Странно, като рефрен, като тъпи и глухи удари на съдбата се връща една мисъл: „Ти не си като другите.“ Всяко твое мръдване е едно усилие, физическа болка, която трупа пласт след пласт, прави утайка, огорчава радостите ти, стяга душата ти и се питаш дали цялото това натрупване не те деформира, извиквайки гняв и омраза, завист, злоба и агресивност, или избираш позицията на мекотелото — да си обезличен, по-нисък от тревата, вечно отстъпващ, и съгласен, за да изпросиш нужната ти помощ и да оцелееш. Животът е всъщност едно приспособяване, оцеляване спрямо себе си, семейството, близките, социалната среда… В такива форми ли трябва да се отлее твоето поведение?! А сега викай неволята — възпитание, знания, опит и най-вече онова желязно затягане вътре в тебе, за да издържиш.

Нелсън Мандела четвърт век преживя сред стените на затвора. Устременият му дух към свободата е подгрявал в най-висока степен волята му за борба. Пред нас е примерът на един прекрасно осъществен идеал. Но как да стане с онези стени, които не са Берлински и никога няма надежда да рухнат, освен с последното потропване на буците пръст? Как да разположим духа между стените на своя телесен затвор и с каква вяра да гледаме навън? Да си самовнушаваме оптимизъм? Да бягаме от себе си, да тичаме из лабиринтите на съзнанието си като побъркани, за да открием пролука, спасителна и светла, глътка пространство, илюзия за сила и вдъхновение?! Дюма пише, че страданието като крилете на орел издига високо човека. Ницше вижда в оздравяването висша наслада след болката, неповторимо благо на духа. Това би ли могло да ме утеши? Аз страдам, че не мога да видя „Джокондата“ на Леонардо. Ще заменя ли това страдание с „Мона Лиза“ на Нат Кинг Кол? И къде е ключът на опиване и вътрешна наркоза, които ще съборят стените и преградите? Не мога да изхвърля тялото си, колкото и да го проклинам. В него съм аз, единственият, неповторимият, с всичките ми терзания, грехове, жажди и болки…

Думите на Еклесиаст са се забили в мен като табела: „Който трупа знания — трупа печал.“ За кой ли път се питам защо не останах невежа. Невежа, който да не познава сътворението, дори и капчица от необятното. Какво от това, че познавам последиците, страшните последици от окованото ми тяло и дух! Не е ли по-честито от мен онова сляпо каракачанче, което срещнах в Стара планина да се придвижва с гегата си между камъните на поляната под Мазалатите? То подсвиркваше на овцете си и се вписваше съвършено в красотата на природата. Питам се дали са му липсвали едрите нощни звезди или сапфирените сияния на върховете. Хлопатарите, кучешкият лай, топлото мляко — не са ли здравата земя, на която стои и не го ли правят те духом силна, доволна от живота натура?!…