Спас Карафезов: Сърцето вижда

Не става дума за гръмогласно опиянение от високоговорителя. Не, хиляди пъти не! Ти не заглушаваш хора на птиците, благозвучието на природата, онова дивно съприкосновение с вечното и далечното. Ти просто го допълваш. Ти си част от него — онова необикновено продължение на всичко, което ме заобикаля, което чрез теб прониква в стаята ми, в моя малък душевен мир.

Мое радио, ти ме доближаваш или пренасяш във времето и пространството. Какво си ти — човешки глас, песен, музика, вулканичен тътен и ехо от нашия век? Какво си ти — посредник или среща с хората и техните дела, трибуна или форум, вест за интересно събитие, общуване, незрими образи от живота, звук от вселената. Ти преминаваш разстояния и отлиташ в далечни светове и ако срещнеш умни същества, те ще приемат твоите чудодейни вълни, ще разберат човека, тебе — безкрайния мост на всичко сътворено от него. Вълшебните сигнали на човешкия дух, които в миг свързват и обединяват милиони обитатели на нашата мислеща и красива планета.

Мое малко радио, този път ти нежно шептиш стихове. Друг път се редуват актьори, автори. Обикновени хора разкриват съдбата си. И отново знаменитости с примера на своя живот ме разтърсват, вливат вяра, издигат ме високо на нравствените ми криле. Какво си ти — наука, отглас, жива книга. Няма да сбъркам, ако те назова мое училище, мой университет.

В тихите нощи сме пак заедно. За минути с твоя помощ облитам далечни страни, чувам различни езици. Чувам водопади от шумове и сред тях долавям Моцартова симфония, приливи на електронна музика, български хора̀. Настроението само̀ избира станцията — тази, която е в хармония с него и в това приобщаване търси себе си. Съжителството ни е странно. Аз те слушам и потъвам в тебе. Ти откликваш в душата ми. Нашият мълчалив диалог продължава в мислите ми и когато се разделим, ти оставаш в мен. Тогава страданието е по-леко, бодростта — по-силна.

Мое малко радио, радвам се на твоето сътворяване. Да са живи и щастливи в труда си тия, които с ум и сърце те оживяват през денонощието и в нашия напрегнат век ти оставаш незаменимо присъствие, опорна точка за общуване, един от върховете за духовно проникване между народите и културите, между хора и време. Благодаря ти, приятелю мой! Ти ме научи да познавам по-добре човека и света. Ти си частица от моето съществуване. Благодаря ти, мое малко радио!

Това есе е излъчено от БНР на 7 май 1977 г. То е прочетено от автора му с помощта на брайловото писмо. Благодаря ти, мое малко радио!

Въпросът е странен, дори парадоксален. Мракът, тъмнината са символи на злото.

При една импровизирана анкета с десетина напълно слепи всички единогласно подчертаха, че слепотата им е донесла нещастие, отнела е свободата им, пълния достъп до визуална информация… Те въобще не намират смисъл в поставения от мен въпрос. Самият аз съм изпитал това сътресение. Преди 51 години при мозъчна операция в миг съм ослепял. В по-малка степен това преживяват онези от другарите ми, които се раждат без зрение или в най-ранна възраст го изгубват. Когато имах очи и ми предстоеше да завърша техническо образование, мечтаех да уча по-нататък химия.

Всеки от нас, които присъстваме тук, ще се пита — а какъв би станал в живота, ако имаше нормално зрение. Дали наистина аз бих станал химик или нещо друго? При един приятелски разговор познатият на всички ни Педро Зорита казва: „Ако аз не бях ослепял, може би все още щях да бъда в родното си село. Сега знам осем езика, пътувал съм до всички континенти, имам многобройни приятели.“ Ще добавя — това е човек с един достойно извървян път. Отново ще се попитаме — дали това се дължи на слепотата, генетичната програма, унаследените качества или случайността… Дали по-друга съдба щяха да имат, ако виждаха Петко Стайнов, Рей Чарлз, Стиви Уондър, Андреа Бочели. Интересно кой от тях какъв би бил, но и този въпрос е безпредметен. От психологическа гледна точка е ясно, че когато слепотата е обективен факт, ситуация, от която не може да се излезе, волята и стремежът се мобилизират и слепият човек се преустройва. Той се приспособява към съществуващата действителност и в нея се развива, сякаш вижда. Може да настъпи и отклонение. В живота има отчаяние, има и прекомерна самонадеяност, свързана с агресивност. А както се знае от науката и практиката, зрението е основното сетиво, което пропуска информацията. Хармонията е човек да притежава всички сетива.