Спас Карафезов - Сърцето вижда

Най-тежка е борбата със самия себе си. Кой си, къде отиваш, какво ще оставиш. Сред тия светлосенки изплува Гьотевият Фауст и неговият вечен отговор, изплува и Хамлетовият въпрос: „Да бъдеш или да не бъдеш“. По-добре да остана сам за себе си загадка. Така е по-интересно и ще продължа да търся себе си.

Навън е топла юлска утрин. Първите лъчи заблестяват по мръсните прозорци на сивите блокове. Приемам спокойно кучешката крамола. Зазвучава птича песен. Благодаря ти, живот, аз съм още с тебе, взаимно ще се допълваме до края.

Следващият текст е написан по повод Европейската година на хората с увреждания.

Всеизвестно е, че никой не може да избере родителите си, часа на раждането си и онова, което Бог и генетичната верига са вложили в съдбата му. Тя се предопределя от условията и събитията, които ни обкръжават. Някои се раждат на мека постеля с кордели, а други — върху слама в бедняшка хижа. Едни се раждат умни, други — с ограничени възможности. Едни със способности и талант, други — непохватни и обречени на неспособността си. Едни са красиви с великолепно телосложение и разкошен образ, а на други е отнет приличният външен вид. Едни се раждат физически здрави, а други обременени с болести и недъзи. Следователно началният старт в живота не е равен. Малцина в надпреварата успяват да достигнат до висините на творчеството и интелектуалното развитие, кариерата и материалното богатство. Това неравенство само смъртта заличава и в този смисъл тя може да бъде определена като най-справедливият акт. Когато аз си отида от този свят, едва ли някой ще каже, че тук почива слепият… Ах, споменах слепотата. Не знам защо я свързах със смъртта. Мисля, че няма по-ужасна съдба от това да си сляп или да ослепееш. Както пише академик Константин Пашев, зрението е най-драгоценният дар в природата. Да ослепееш в ранна или младежка възраст е равносилно на смъртоносен удар, който те оставя да живееш лишен от най-естествения начин на общуване и връзки с хората и околния свят. Изричам това не от сълзливо окаяние, сантименталност или потрес от несправедливостта в естествения ход на живота. Просто красивото е в хармонията на всички сетива, с които човек трябва да се роди и да живее. Човешкият дух е осенен от разум, който се наслаждава на багрите, картините в природата и живота. Несправедливо е да ти отнемат възможността да погледнеш пламъка в очите на обичаните от тебе хора, да проникнеш в тях със своя поглед. Това е толкова естествено в ежедневието за онези, които виждат и когато те сполети съдбата на сляп, ти остава един-единствен изход: отново да бъдеш човек. Твоите вътрешни душевни сили да се мобилизират, да впрегнеш волята си отново за живот и да положиш усилия, за да се развиваш като останалите твои съвременници. Тези черти и стремления у слепия човек ще срещнете в повечето от кратките ми очерци. Аз се срещам с много мои млади и по-възрастни колеги и слепи приятели, които са образец на духовно израстване, интелект и начетеност.

Много се говори и пише за социалната интеграция на хората с увреждания. Безспорно е, че обществените условия са от значение за нея. Но истинската интеграция на човека, който е здравословно ощетен, започва от самия него. От порива му за живот, от жаждата му за догонване на другите. И дай Боже да е надарен със способности, той може да се изравни с тях. Нещо повече, дори да ги изпревари. Вече имаме такива примери в обществото в областта на науката, културата и изкуството. Познати са имена в световната литература, философията, математиката, музиката… Ние имаме едно име, с което се гордеем. То се е превърнало не само в символ, но и в ярък пример за насърчение на поколения слепи в България. Става дума за големия български композитор и общественик Петко Стайнов. За него са казвали, че той е по-виждащ от виждащите. Наистина няма предели за човешкия дух. Пример в днешно време е героичния подвиг на професор Стивън Хокинг, който е неподвижен и общува само с един от пръстите си чрез компютъра. Вероятно неговите теоретични концепции ще внесат промени в научните знания. Неизброими стихове и портрети са посветени на очите, на онзи драгоценен дар, който позволява на светлината да се превръща в чувства, дух и мисъл.

Ти си толкова много в живота ми! Заспивам и се събуждам с теб. Стоиш до леглото ми. Съпровождаш ме, когато съм на път. Надвиваш шума на гората или вълните… Нека ми е простено.