Спас Карафезов - Сърцето вижда

Не можех да започна своя спомен, без да опиша жизнерадостния характер на Георги Бодаков. Смеехме се във влака по пътя за Видин. Вълнувахме се. Още с пристигането нашата група се отправи към кея. Описваха ми румънския бряг, акостиралите лодки, минаващите параходчета. Преспахме в хотела близо до реката. Трудно ми е да си спомня сега около какво се въртяха нашите разговори вечерта в ресторанта. Неизбежно са попитали Георги дали действително имам възможности да преплувам. По някое време на чашка директно ми зададоха въпроса.

На другия ден около кея се стичаха групи от участници. По онова време на мода беше масовото преплуване на Дунава. Рекламираше се чрез масмедиите и спортните дружества се надпреварваха да изпращат плувци. Тази кампания беше в разгара си. Отговорниците съставиха списъци и проверяваха хората си.

Натовариха ни на корабче. Вероятно сме били 50–60 души. Мнозинството бяхме от София. Най-големите групи идваха от „ЦСКА“ и „Левски“. Моторът забръмча и ние се отлепихме от видинския бряг. Всички възбудено говореха и се смееха. Доближихме пристанището на Калафат. Корабчето пусна котва близо до кея. Капитанът и други организатори дадоха последни указания. Заедно с останалите плувци и ние петимата застанахме на мястото, от което да скочим в реката. Георги неотлъчно беше до мен. Водата се плискаше под нас. Беше мътна, сиво-кафява. Дълбочината позволяваше да се хвърлим надолу с главата. Изплувахме. Групичката беше около мен и всички ме насочваха. Далече от нас се чуваха другите. Вероятно сме преплували около стотина метра, когато трябваше да намалим темпото. Срещу течението се движеше моторен тласкач. Сирената му ехтеше. Пред себе си тикаше няколко шлепа. Шумът му беше силен и вълни започнаха да ни заливат. Изчакахме. Вероятно сме били недалеч от него. Отмина. Ние продължихме към българския бряг. Достигнахме талвега на реката. Водите шумяха и ни увличаха. Трябваше да гребем повече надясно. Течението ни отнесе доста надолу. Денят беше слънчев, водата — топла. Георги ми обясняваше, че остава малко. Все още петимата, макар и разпокъсани, бяхме заедно.

Не зная колко време сме плували. Вероятно около час. Мислех си за изтеклите години в моя живот, за следването, за моето изгубване във варненския залив. Изпитвах радост, че мога да бъда равен с другите. По нищо не се отличавах от тях в реката. Едновременно плувахме, едновременно се радвахме на това незабравимо преживяване. Бях благодарен на Георги, че прие да бъдем заедно и пое риска да ме придружава. Знаех, че винаги ми е вярвал. Какво ли е било на това място преди хиляди години? Дали върху гърбовете на конете си са преминавали племената, дали на лодки? Или са плували като нас? Тези могъщи води не са били преграда за тях.

С Бодаков излязохме на около 100–150 метра южно от точката на пристигане. Стъпихме в тиня и камъни. Заедно с още неколцина се отправихме към импровизирана трибуна. Поздравяваха ни. На всеки от участниците поднасяха грамота и значка. Едва тогава разбраха, че аз бях единственият сляп между всички. В този момент сигурно съм изпъчил гърди и съм се поласкал. На мен ми стига само една сламка за такива неща. Бях току-що навършил 28 години. Спомням си, че когато се връщахме с влака към София, в купето бяхме отворили някаква малка бутилка алкохол и празнувахме, моите нови познати гледаха на мен с други очи.

След една година, през 1963, придружавах главния редактор на руското списание „Жизнь слепых“, историка Виктор Першин. Отивахме към вилата на Петко Стайнов във Владая. Заведоха ни с колата на Съюза на слепите. Уговорката беше направена от предния ден. Много мислих какво да поднеса на големия композитор, когото вече познавах. Единственото, което ми хрумна, беше да взема значката си от преплуването. Грамотата все пак си запазих. Посрещнаха ни Стефанка и Петко Стайнови. Домакинята предложи сладко. Изчаках разговорите с гостите и преди да се разделим, извадих значката и я подадох на композитора. Избухна весел смях. „Защо ми я даваш? По-добре я запази. Аз нямам намерение да се топя в Дунава“. „Петко, той е мил и ти трябва да я приемеш“. Така значката ми остана във Владая. А грамотата ми кой знае къде е сега. А Дунав? Дунав е в душата ми. Усещам го около тялото си, усещам движенията си в него. Това ми припомня за голямото плуване в живота, което трябваше да измина.

През май 1992 година в сградата на Съюза на военноинвалидите на ул. „Солунска“ основахме Бегови клуб „Ахил“. Той е част от веригата спортни клубове за хора с увреждания с централа в Ню Йорк. Ръководителят й бе г-н Ричард Траум. Той е инженер-химик, работил е в голям концерн. При катастрофа е счупил краката си, единият от които беше с голяма протеза. Волята му да спортува го е довела до идеята да изгради тази организация за Америка. По-късно се основават клубове в Европа и в Азия. През 1991 година Ричард Траум е посетил България. Разяснил е целите и задачите на клуба. Поел е разходите на двама представители от София за своя сметка.