Дейвид Морел - Огнена Сиена

Той се опита да впие устни в нейните, но тя се извърна, мъчейки се да се отскубне. Рамирес затърси устните й още по-настойчиво. Когато Сиена изви глава назад, той я стисна още по-силно. Тя вдигна крак и го стовари върху пръстите на краката му.

Мъжът я удари.

За момент пред очите й затанцуваха черни кръгове. Той я удари още веднъж и този път тя падна на пода. Със замъгленото си от болка зрение видя как онзи дръпва назад кубинката си, за да я ритне, и за миг й се стори, че това е Дерек, че е отново в онзи хотел в Истанбул, че Дерек пак я рита, че…

Нещо се тресна. Покрай нея се стрелна някаква фигура. Замайването от ударите премина и тя в миг разбра, че се е треснала вратата, а стрелналата се фигура е на Чейс, че той се е хвърлил върху Рамирес и вкопчени един в друг, двамата падат върху масата.

Масата с трясък се счупи надве и те се озоваха на пода. С трескав поглед Сиена затърси нещо, с което да удари капитана. В мрака не можеше да се разбере кой е Чейс и кой — Рамирес, тъй като двамата се търкаляха ту на една, ту на друга страна, безмилостно нанасяйки си удари. Някой от тях изстена. Дишаха тежко. Опитаха се да се изправят на крака и се блъснаха в кухненския плот. Издрънчаха чинии и една от тях с трясък се пръсна на пода.

Някой залитна назад от силата на удара в лицето, но се задържа и удари другия в корема, който залитна на свой ред назад. Първият се изправи и силуетът му се очерта на прозореца. Той вдигна дясната си ръка. В нея имаше нещо. Пистолет! Рамирес! Сиена отвори уста да нададе предупредителен вик. Късно! Изстрелът бе оглушителен. С писнали уши тя едва чу собствения си вик.

Куршумът разби прозореца. Чейс вече се бе изправил и стиснал въоръжената ръка на капитана, се опитваше да го обезоръжи. Пистолетът гръмна още веднъж и блясъкът му озари за миг стаята. Замаяна от двата изстрела, Сиена усети как куршумът свирна покрай нея, но тя мислеше само как да стигне до счупената маса и не му обърна внимание. Добра се до нея и измъкна единия й крак. Откъм по-дебелия край дървото се бе счупило и стърчеше като копие. Тя вдигна крака с две ръце над главата си и с все сила го заби в гърба на Рамирес. Онзи изрева от болка. Двамата мъже отново изгубиха равновесие и докато падаха, пистолетът гръмна за трети път.

Сиена измъкна още един крак от масата и отново го вдигна над главата си, готова да го стовари върху черепа на Рамирес, но не можа да познае чий точно е неговият.

— Чейс, къде си?

— Тук!

Дървото в ръцете й се стовари с такава сила върху главата на Рамирес, че се счупи надве. Без да губи време, тя се извърна, измъкна трети крак от масата и отново го удари, усещайки как дървото потъва в нещо меко. Ала от него не последва никаква реакция, сякаш не бе усетил нищо.

Дълго време никой не помръдна. Единственият звук беше тежкото дишане на Малоун. Сърцето му се блъскаше като лудо в гърдите.

— Мъртъв ли е? — Думите с труд излязоха от устата й.

— Да.

Към гърлото й се надигна гореща жлъчка.

— Добре ли си? — попита я той.

— Май… — Тя избърса кръвта от устата си. — Нищо ми няма.

Някъде далеч навън прогърмя гръмотевица — над залива се надигаше буря.

Чейс се хвана за плота и с мъка се изправи.

— Как така не можахме да чуем шума от джипа?

— Няма го отпред. Сигурно го е спрял на плажа и се е промъкнал тихо дотук.

Гръмотевицата този път бе по-близко.

Двамата се прегърнаха.

— Той ме нарече „госпожа Беласар“.

— Исусе Христе!

— Каза, че търсил в компютъра. — Раменете й се тресяха. — Знае, че ЦРУ ни търси.

— Ако е въвел името на Дейл в компютъра, можеш да се обзаложиш, че това е вдигнало Управлението под тревога. И онзи, който е казал на Беласар за конспиративната къща във Вирджиния, вече е предал информацията на когото трябва. Мъжът ти ще дойде. — Над главите им отново се разнесе грохот. Малоун погледна загрижено към прозореца и продължи: — Нямаме много време.

— Ами какво ще правим… — Едва потискайки желанието си да повърне, тя сведе поглед към трупа. — Не можем да го оставим просто така. Мексиканската полиция ще го свърже с нас. И ето че и те ще хукнат подире ни.

Чейс се напрегна да подреди мислите си.

— Ще завържем нещо тежко за тялото му и ще го хвърлим в средата на залива. Джипът му. Трябва да гО намерим. Ще го закарам до Санта Клара, а ти ще караш след мен с експлоръра. — Мисълта му трескаво се носеше напред. — Ще направим да изглежда така, все едно е спрял някъде на края на града. Бурята и приливът ще изтрият всички следи от гуми. Ако внимаваме да не оставяме пръстови отпечатъци, полицията няма да може в никакъв случай да го свърже с нас.