Дейвид Морел - Огнена Сиена

Изведнъж до слуха му долетя и друг звук — някаква кола се приближаваше към караваната на Дейл.

Проблеснаха фарове и Фернандо едва не се просна на пясъка. Снишил глава, той чу колата да спира. После вратата на караваната се тресна в стената. Беатрис изпищя. Чуха се звуци от борба. След това вратите на колата се затръшнаха и фаровете още веднъж осветиха върха на дюната.

„Май ония отведоха Беатрис — помисли си Фернандо. — Ами Дейл?“

Подаде предпазливо глава иззад ръба на дюната. Светлините на колата изчезваха в мрака и в същия миг той забеляза пламъците, проблясващи в прозореца. Видял и някакво тяло пред вратата, Фернандо притича снишен натам, едва пазейки равновесие от силните пориви на вятъра. Бе сигурен, че това е Дейл, но когато се приближи, с изненада впери поглед във военната униформа. Къде беше…

Фернандо погледна през мрежата на вратата. Светлината от пламъците идваше отдясно — откъм всекидневната, и се прехвърляше постепенно през кухнята към спалнята. Вдигнал ръка да се предпази от лъхналата го жега, той успя да хвърли поглед вътре и видя проснатия на пода Дейл. Пламъците обаче преграждаха пътя към него.

„Той не помръдва. Лицето му е потънало в кръв. Вероятно е мъртъв. Пълен глупак ще бъда, ако…“

Преди още да е разбрал какво прави, Фернандо бързо заобиколи караваната отляво, насочвайки се към страната на спалнята. Когато Дейл стягаше караваната, отзад, в стената на спалнята, бе открил дупка и беше я закрил с парче брезент. Сега мексиканецът спря пред нея и бързо дръпна брезента от мястото му. Бесните пориви на вятъра моментално го изтръгнаха от ръцете му и той потъна в нощта. Прогизнал до кости, Фернандо се намъкна в тясната дупка. Промушвайки се странично, охлузвайки корема и гърба си, успя да се вмъкне в стаята.

Срещу него блъвна гъст дим и го задави, но въпреки това бутна леглото и заобиколи. Цялата вътрешност бе изпълнена с танцуваща светлина, нахлуваща откъм вратата. Той усети горещината още преди да се доближи и малко остана да се върне, като видя нахлуващите в кухнята пламъци. „Исусе Христе и ти, пресвета Богородице, помагайте!“, помоли се той наум и се хвърли напред. Усещайки как нарасналата за миг непоносима жега пърли косата му, Фернандо сграбчи Дейл за краката и отчаяно го задърпа към спалнята. Успя да го прехвърли през остатъците от счупената маса, блъсна се в кухненския плот и изгуби равновесие. Падайки назад, но без да изпуска краката на Дейл, той се просна в сянката на спалнята и макар че жегата бе започнала да набира мощ и тук, стори му се, че никога през живота си не бе изпитвал такава приятна хладина. Бързо довлече Дейл до дупката, извъртя го и го подпря на стената. После с бясно биещо сърце надникна навън. Дъждът се лееше като из ведро и вятърът пищеше неистово. Той се измъкна навън, извърна се и за миг се дръпна назад, като видя, че огънят навлиза вече и в спалнята.

Протегна ръце навътре, сграбчи Дейл за раменете и дръпна. Главата се показа през дупката. Виждайки как пламъците се втурват лакомо към леглото, Фернандо задърпа по-силно. Вятърът напълни устата му, проникна в дробовете му, задуши го. По-силно, каза си той. Обаче тялото на Дейл се бе заклещило: джобовете на якето му бяха до такава степен издути, че се бяха закачили и не можеха да минат. Фернандо го бутна обратно. Без да има време да му свали якето, придърпа краищата му навън и отново го задърпа към себе си, усещайки с облекчение липсата на съпротива. Гръдният кош на Дейл вече бе навън. После коремът. Бедрата. С последно яко дръпване Фернандо падна по гръб, усещайки как Дейл се просва тежко до него под силните струи на дъжда и поривите на вятъра.

Нямаше обаче време за почивка. Пламъците вече бяха стигнали до дупката и езиците им посягаха към краката на Дейл. Фернандо бързо го дръпна малко по-нататък, изправи го с мъка на крака, преметна го през рамо и превит одве под тежестта му, се отправи, преплитайки крака, към другата каравана. Влезе с трясък вътре, ритна вратата зад себе си, положи американеца на пода и надигайки се в тъмното, заопипва за свещ. Намери една и я запали. Това, което видя на трепкащата светлинка, го накара да изпъшка съчувствено. Лицето на Дейл бе неузнаваемо от синини, отоци и кръв. Дори стихийният дъжд не бе успял да я отмие. От носа му продължаваше да тече кръв. Фернандо потрепера, но не от кръвта или от мокрите си дрехи, а от вълнение, защото моментално разбра очевидното — от трупове кръв не тече.

— Божичко, ама ти си жив!