Дейвид Морел - Огнена Сиена

Чейс се срина на пода.

Сиена се спусна към него, но Дерек я сграбчи за ръката.

Проблесна светкавица. Дъждът забарабани по-силно върху покрива.

— Погледни го за последен път — каза той и я повлече навън.

Сиена запищя. Не можеше да спре. Усещаше, че гласните й струни като че ли всеки момент ще се скъсат, но просто не можеше да спре. Пламъците започнаха да се издигат по-високо, а Дерек не спираше да я влачи към вратата.

С блеснали на дълги фарове и с бясно мятащи се наляво и надясно чистачки пред караваната спря голям джип. Дерек я измъкна навън в дъжда и Чейс изчезна от погледа й.

Захвърлена на задната седалка като парцал, тя се изправи на колене и отправи поглед през задното стъкло към проблясващите през дима пламъци. Колата пое напред и караваната изчезна зад завесата на дъжда. Останаха само пламъците. После и те изчезнаха, потънали в мъглата на пълните й със сълзи очи.

Остър звук, долетял отвън, накара Фернандо рязко да се извърне към вратата.

Жена му също се стресна.

— Какво беше това? — попита тя. — Приличаше на…

— Изстрел.

Правейки знак на децата да не мърдат от местата си, Фернандо предпазливо открехна вратата и през сгъстяващия се мрак опита да види караваната на Дейл. Изстрелът бе дошъл оттам. Но това нямаше никакъв смисъл. „Дейл и Беатрис няма да седнат да се стрелят я — помисли си той. — Дали оня военен не се е върнал?“ Дочул втори изстрел, а след това и трети, Фернандо се вдърви от страх.

— Трябва да им помогнем — каза той на жена си, но краката му отказваха да го слушат.

Прогърмя гръмотевица. От юг се носеха плътни черни облаци.

Обаче вниманието на Фернандо бе насочено на север, откъдето, забързано крачейки в сгъстяващия се здрач, се бяха задали петима мъже в костюми. Бяха на около петдесет метра от караваната на Дейл и бързо скъсяваха разстоянието. Единият от тях бе нисък и набит. Тримата бяха високи и широкоплещести. Но първият — този, който ги водеше, излъчваше далеч по-голяма сила — направо да ти настръхнат косите. Бе тъмнокос, с ярко изразени черти, изкривени от ярост. Твърдата му и решителна крачка показваше, че едва ли има нещо на този свят, което да го спре.

Следващата гръмотевица беше още по-силна.

— Тук не сме в безопасност — каза Фернандо. — Трябва да се махаме.

— Но къде?

Той моментално се сети къде се бяха крили от урагана миналата година.

— В пещерата. Бързо! Вдигай децата!

Хвана сина си за ръката и двамата излязоха навън, надявайки се да не ги видят, докато тичат през пясъка. Без да обръща внимание на светкавиците и трещящите една след друга гръмотевици, семейството се носеше към близката дюна.

„Дано успеем да я заобиколим, преди да ни видят“, помисли си Фернандо. Толкова голям страх не бе изпитвал никога през живота си. Тия мъже бяха обсебени от ярост, по-голяма сякаш от тази на приближаващата буря. Настръхнал не само от внезапно духналия студен вятър, той затича още по-бързо. Заобикаляйки дюната, се спуснаха към скалата, където свършваше плажът, и към малкото, почти скрито от погледа устие на пещерата.

Но дори и след като влязоха вътре в екливото си убежище, Фернандо не се почувства в безопасност. Пещерата трудно можеше да се види, освен ако не знаеш накъде да гледаш, а дори и да знаеш, в този мрак… Стъпките в пясъка обаче бяха съвсем друга работа. Ако ония имаха фенерчета…

„Стига си мислил така — скастри се сам Фернандо. — Какво ги интересува какви сме и що сме? Тях ги интересуват Дейл и Беатрис. За тях ние не означаваме нищо… Точно в това се състои работата. За тях ние не означаваме нищо. Ако ни видят, ако се притеснят, че оставят зад себе си свидетели… Просто не можем да стоим тук и да чакаме да ни избият.“

— Трябва да скрия следите!

Фернандо излезе и приведен одве, изтича до мястото, където следите им заобикаляха дюната. Съблече ризата си и започна да я влачи по пясъка, мъчейки се да го изглади, но вятърът бе станал толкова силен, че едва не я изтръгна от ръцете му. По голата кожа го пернаха няколко капки дъжд, а след тях още и още.

„Няма нужда да прикривам следите — каза си той. — Дъждът ще свърши тая работа вместо мен… Ами ако ония дойдат преди това?“

Тресна силен гръм, последван почти веднага от светкавица, която го заслепи и го накара да се почувства беззащитен. Гръмотевицата постепенно затихна някъде нататък и обгърнат отново от мрак, той затича да се скрие зад дюната. Единственият звук, носещ се наоколо, бе писъкът на вятъра.