Дейвид Морел - Огнена Сиена

Двамата разделиха мексиканските песос, които им бяха останали — около шестнадесет хиляди долара. Част от тях Сиена натъпка в джинсите, които бе обула вместо шортите, а по-голямата част сложи в чантата. Чейс набута своята половина в предните джобове на рибарското яке, с което бе излизал на риба с Фернандо.

— Някаква следа от него? — попита Сиена.

— Още не.

— Три часът е. Не се ли връща обикновено по това време?

— Фернандо казва, че ранните часове са най-добри за риболов.

— Тогава къде е?

— Днес сигурно му върви повече, отколкото на нас. Спокойно! Всеки момент ще си дойде.

Но три часът мина и замина, стана четири, после пет. Слънцето слизаше все по-ниско и Сиена не можеше да си намери място.

— Рамирес скоро ще се върне. Или пък ще дойде някой, пратен от мъжа ми, или…

— Може да му се е случило нещо.

— Ако не побърза, на нас ще се случи нещо.

Погледът й непрекъснато отскачаше към северния бряг, очаквайки там всеки момент да се появи военният джип.

Шест часът. Седем. Слънцето слезе още по-ниско.

Димът от огнището привлече погледа й. Жената на Фернандо приготвяше вечерята. Изплашена от Рамирес, тя бе стояла вътре дълго след като капитанът си бе тръгнал. Когато най-сетне излезе, забрани на децата да ходят до тяхната каравана, хвърляйки недоволни погледи към нея.

— Мисли си, че сме й донесли неприятности — каза Чейс.

— И още ще й донесем.

— Чувам двигател.

Моторницата най-сетне се появи и започна да нараства. На руля бе седнал Фернандо.

— Слава богу! — въздъхна облекчено Сиена.

Двамата се спуснаха към брега и го изчакаха да се приближи. Чейс се втурна да му помогне да извлече лодката на пясъка. Сиена вече бе понаучила малко испански и разбра, когато Чейс се обърна към Фернандо с думите:

— Притеснихме се за теб.

Отговорът на мексиканеца обаче бе много бърз и се наложи Чейс да й преведе, че се наложило да се срещне в Санта Клара с фирмата, на която продавал улова си.

Фернандо върза лодката, за да не отплава по време на прилива, и се обърна към намръщената си жена, която се бе приближила към тях.

— Какво е станало? — попита я той.

Като чу за визитата на военния, Фернандо се намръщи. Недоволството му се превърна в слисване, когато Чейс му обясни, че двамата със Сиена искат да наемат лодката му, да идат с нея до Пуерто Пеняско и да я оставят там, откъдето той по-късно да си я вземе.

— Не — вдигна ръце жената на Фернандо.

— Ще ви дам петстотин долара — каза Чейс.

— Не!

— Седемстотин.

— Не! — Жената затегли Фернандо към тяхната каравана.

— Хиляда.

Това вероятно бяха повече пари, отколкото мексиканецът бе виждал в живота си. Избърбори нещо, преди да се остави жена му да го завлече вътре.

— Каза, че ще се опита да поговори с нея — преведе Чейс на Сиена.

— Дано успее.

Тя отново отправи поглед към северния бряг. Макар че се бе смрачило, беше още достатъчно светло, за да се види дали не идва някаква кола.

— Ако не иска да ни я даде под наем, ще му вземем тази проклета лодка. Нямам намерение да прекарам нощта тук.

— Ще ги съблазня с още по-голяма сума — каза Малоун.

— Дай им всичко. Само и само да се махнем оттук!

Двамата отидоха до караваната им. Отвътре се чуваше как Фернандо и жена му се карат. Когато Малоун почука, жената викна отвътре:

— Махай се!

Но Чейс отвори вратата и пристъпи вътре, забелязвайки изплашените лица на децата.

— Превеждай ми! — каза Сиена.

И се опита да обясни колко се страхува, че мъжът й може да ги намери.

Жената закри ушите си с длани.

— Да върви по дяволите! — каза Сиена. — Отвлечи им вниманието с нещо, докато взема чантите и ги натоваря на лодката.

И изхвърча навън. Залезът вече не се виждаше, забулен от облаци. Тя изтича до караваната, затвори вратата и посегна зад нея да вземе чантите.

От сенките се стрелна някаква ръка и я сграбчи за лакътя.

— Добър вечер, госпожо Пери.

Рамирес я издърпа в сумрака на караваната. Колкото и здраво да я бе стиснал за ръката, на Сиена й се стори, че гърлото й сякаш е още по-силно стиснато. От ужас не можеше и дума да продума.

— Или дали не трябва ви наричам вече госпожа Беласар?

— Какви ги приказвате? — успя да изхрипти тя.

Застанал срещу нея, капитанът изви ръката й зад гърба. Карайки я да потръпва, той я дръпна към себе си и се надвеси над нея.

— Не се страхувайте. На никого не съм казал. — Притисна я още по-силно към себе си. — Проведох малко търсене по компютъра. И научих истинските ви имена. Разбрах, че ЦРУ ви търси. Но не се безпокойте. Прекъснах веднага връзката. Вашата тайна е моя. — Рамирес я обгърна с другата си ръка. — Но каква точно е тази тайна? Защо ЦРУ ви търси? Каква награда ще ми дадете за това, че не съм докладвал за вас?