Дейвид Морел - Огнена Сиена

— Това е така. Но тук не е Санта Клара. И вие не живеете в зоната за свободна търговия. Вашата туристическа карта, моля.

И Рамирес протегна ръка.

— Нямаме такава.

— Това е проблем — каза капитанът.

— Вярно. Май ще е по-добре да се върнем до границата и да си извадим карта.

— Няма да е необходимо.

— Но нали току-що казахте…

— И бездруго имам работа там. Ще ви донеса.

Малоун присви вежди.

— Но не се ли дават само лично?

— Ще направят едно изключение.

— О, много любезно от ваша страна.

— Нищо особено. — Рамирес отново впери поглед в Сиена. — Това ще ми даде повод пак да ви дойда на гости. Обаче е необходимо да удостоверя имената ви. Служителят, от когото ще взема картата, трябва да бъде уверен в самоличността ви. Може ли да видя шофьорската ви книжка, господин Пери?

— Разбира се. — Малоун извади портфейла си и му подаде книжката.

Рамирес се вгледа в снимката на Чейс, която тексаският служител бе ламинирал в документа. После прочете името на глас:

— Дейл Пери. Идеална прилика.

И сложи книжката в джобчето на ризата си.

— Почакайте малко! Защо…

— Трябва ми, за да я представя на служителя, който ще ми даде туристическата карта.

— Но…

— Просто формалност. Ще ви я върна веднага след това. Нямате намерение да карате извън района, нали?

— Не, но…

— Значи няма да ви трябва.

— Той иска мен — промълви Сиена.

— Да.

Изтръпнали от страх, двамата гледаха, без да помръдват, понеслия се по посока на Санта Клара джип.

— Ще пусне името Дейл Пери по компютъра, за да види дали няма нещо, което да използва срещу мен. — Сиена не можеше да откъсне погледа си от отдалечаващия се джип. — И да ме принуди да легна с него.

— Да.

— Работодателят на Пери — който и да е той — сигурно вече знае, че портфейла му го няма. А мъжът ми, както и Ластър, е наредил на компютърните си специалисти да следят дали някой няма да си послужи с кредитната му карта или с номера на социалната му осигуровка.

— Да.

— А това означава, че скоро ще имаме гости. — Джипът на Рамирес потъна в маранята и Сиена най-сетне се отърси от унеса. Устата й бе пресъхнала. — И сега какво, за бога, ще правим?

— Вече го каза. Да се махаме.

— Но как? За границата има само един път. И на него има контролен пост. А хората на Рамирес сигурно ще ни чакат.

Чейс се обърна на юг — към скалата, където плажът свършваше.

— Нямах предвид този път.

— Какво, да не би да искаш да заобиколим скалата и да продължим пеш до следващия град? — Сиена имаше предвид Пуерто Пеняско, на сто и шестдесет километра на юг. — Ще вървим с дни. И в тази горещина едва ли ще успеем. Освен това Рамирес ще се сети накъде сме тръгнали. И ще каже на войниците си да ни чакат там, когато пристигнем.

— Нямах предвид пеш.

— Тогава…

Чейс се взираше към водите на залива. Тя разбра.

— Когато Фернандо се върне от риболов, ще му платя да ни закара до Пуерто Пеняско — каза той. — Ще стигнем дотам за два часа. Рамирес няма да има време да се върне дотук и да разбере какво сме направили. Там ще намерим някой американец. Една разкъсваща сърцето история плюс една-две стотачки сигурно ще ни осигурят обратното пътуване до Щатите.

— Ами Фернандо? Рамирес ще разбере, че той ни е помогнал. Така го слагаме на топа на устата.

— Не и ако Фернандо каже, че съм го принудил… Всъщност хрумна ми по-добра идея. Ще му платя да ни продаде лодката. А той ще каже на Рамирес, че сме я откраднали. После ще хване някой приятел да го закара до Пуерто Пеняско и ще си я вземе.

Двамата впериха погледи един в друг.

— Нямаме избор — каза Сиена с треперещ глас.

— Ще се оправим. — Чейс я прегърна. — До довечера ще сме в Щатите. Ще хванем автобуса до Юма, ще си вземем парите от шкафа и ще намерим някое друго място като това.

Тя се притисна силно в него, копнеейки да му повярва.

— Има и други места на края на земята — каза той. — До довечера това вече ще бъде поредният кошмар, останал зад гърба ни.

— Дано.

— Не бъди толкова съкрушена. Обещавам ти, че ще се измъкнем. — Чейс я целуна, мъчейки се да й вдъхне малко от увереността, която сам не чувстваше. — Хайде, давай да си събираме нещата, за да сме готови, когато Фернандо се върне. Не бива да губим време.

Време, помисли си тя.

Оставиха повечето неща и напълниха чантите си само с тоалетни принадлежности и един кат дрехи. Сиена ги остави вътре до вратата. Отправила поглед към караваната, не можа да не изпита натрапчиво чувство за нещо изгубено, за нещо, което няма да се върне. В края на краищата тази барака бе техен дом.