Дейвид Морел - Огнена Сиена

Тя не спеше. Лежеше в тъмното, взираше се в тавана и се надяваше тихият плисък на вълните да я успокои, но спокойствието, което обикновено й носеха, този път не идваше. Може би Рамирес наистина просто упражняваше английския си и нищо повече. Районът наоколо в края на краищата разчиташе на туризма. Защо да безпокои двама от малкото туристи, останали в града? Нямаше смисъл. Той просто се опитваше да се държи приятелски.

Ами да, каза си тя.

Обаче не можеше да се отърве от усещането, че случката в ресторанта много приличаше на онова, което ставаше при всяко ревю, при всеки ангажимент като модел, на всяко парти — изобщо навсякъде. Без значение дали беше гримирана или не, дали стоеше с шапка на главата и със сведен поглед. Рамирес бе дошъл на масата им заради външността й.

— Трябва да се махаме оттук — каза тя на Чейс сутринта.

Измъченото изражение на очите й показваше колко малко бе спала тази нощ и въпреки това пак не изглеждаше толкова невзрачна, колкото й се искаше.

Навън, докато товареха експлоръра, приближаващият се шум от двигател ги накара да вдигнат глави. Отначало тя помисли, че е моторница. Но докато оглеждаше вълните, някакво движение малко по-нататък привлече вниманието й. Обаче не от морето, а от брега. Военен джип. Не беше открит и в него имаше само един човек. Мускулите й се схванаха, когато долови двойния отблясък от огледалните слънчеви очила.

Докато Рамирес спираше джипа до експлоръра, жената на Фернандо накара децата да се приберат в караваната им. Очевидната й паника достави видимо удоволствие на капитана, който слезе от джипа, без да бърза, и побутна очилата си с пръст. Униформата му бе изгладена безупречно и подчертаваше стегнатия му корем и изправения му гръб. От дясната му страна висеше кобур с пистолет. Без да се усмихва, той се приближи към караваната.

— Buenos dias — поздрави Малоун, мъчейки се гласът му да звучи дружелюбно.

— Моля ви, на английски. — Контрастът между учтивите думи на Рамирес и строгото му изражение бе очевиден. — Разговорът с вас снощи ми достави такова удоволствие, че съжалих, че се наложи да си тръгна. И сега реших да ви дойда на гости.

Чейс разпери ръце в знак на гостоприемство.

— Трудно може да ви открие човек. — Погледът на Рамирес се спря на Сиена.

Малоун ясно си даваше сметка за ефекта, който тя оказваше върху него. Без шапката, която снощи не бе свалила в ресторанта, красотата й бе поразяваща. И въпреки безсънната нощ, кожата й хвърляше изпепеляващи медни отблясъци.

— Толкова ме впечатлихте със саможертвата, която правите за съпруга си, че реших да намина и да видя картините му — каза капитанът.

— Не са толкова хубави, колкото бих искал да бъдат — рече Малоун, — но…

— Глупости! Сигурен съм, че се отнасяте прекалено критично към тях. — Рамирес се извърна към експлоръра и впери поглед в навития на руло сенник, който Чейс бе подпрял на колата, за да го натовари. — Готвите се да си тръгвате ли?

— Смятаме да пообиколим малко наоколо. Има едно място, което искам да нарисувам.

— Но вие ми казахте, че рисувате пейзажи. А това е портрет на жена ви.

— От време на време й правя по някой портрет.

— Никога не съм виждал нещо по-прекрасно от това. — Откъснал поглед от извивките на бедрата, гърдите и талията на портрета, той се извърна към оригинала. — Учудвам се, че не живеете в града, госпожо Пери. Не се ли чувствате самотна тук?

— Дейл не обича да се разсейва.

— Бих казал, че по-скоро вие ще го разсейвате.

— Харесва ни спокойствието и тишината.

— А и да ви призная — намеси се и Малоун, — опитваме се да спестим някой и друг долар. В Санта Клара ще се наложи да плащаме наем.

Вниманието на Рамирес бе насочено само към Сиена.

— А как се забавлявате, госпожо Пери?

Тя се направи на озадачена.

— Плувам. Чета. Мъча се със сърфа.

— И това ви е достатъчно?

— В Абилин непрекъснато се притеснявахме за работата на Дейл. После, когато се случи най-лошото, вече нямаше за какво да се тревожим. Простичкият живот се оказа много по-приятен.

— За да компенсирам с нещо ранното си тръгване снощи, бих желал да ви поканя на вечеря.

— Разбира се. За Дейл и мен ще бъде чест.

— Всъщност поканата беше само за… — Огледалните очила се насочиха към Малоун. — Мога ли да видя туристическата ви карта?

— Туристическа карта ли? — учуди се Чейс. — Че ние нямаме нужда от туристическа карта. Санта Клара е в Сонорската зона за свободна търговия.