Стивън Кунц - Полетът на Интрудър

— Много стрелят.

— И нощем ли?

— Нощем е като на четвърти юли. Сума ти трасиращи снаряди и, от време на време, по някоя ракета земя-въздух. Цяло зрелище.

Рюсик записваше в тефтерчето си. — Четвърти юли...

О, Господи! Сега вече я оплесках. Рюсик ще пише, че да летиш над Виетнам е все едно, че е четвърти юли.

— Ъ, всъщност, може би ще е по-добре да не записвате това. — Писалката на репортера спря и той погледна пилота.

— Хората може да го разберат погрешно, нали разбирате?

— Все още ли не сте сигурен дали сте уцелили електроцентралата? — усмихна се Рюсик.

Джейк не отговори.

— Ами ако бомбите са попаднали върху цивилен обект?

На Джейк му беше добре известно колко много означаваше израза „цивилен обект“. Това можеше да бъде всичко, като се започне от дървета и речни диги и се стигне до училища и болници.

— Всяка една война е ад.

— От отговора ви разбирам, че може да са попаднали и там, където казах.

— Такова нещо като „цивилен обект“ не съществува — отговори Джей. — Попитайте северновиетнамците как си представяха „цивилния обект“, когато влизаха в Хю. Но така или иначе, бомбите ми са ударили или електроцентралата или околностите ѝ.

— Какво точно имате предвид под „околности“?

— „Околностите“ са там, където могат да попаднат бомбите ми, когато се целя в обекта.

— Това би могло да обхваща доста голям район.

— Колко голям ще е, зависи от пилотските ти умения. А аз съм достатъчно добър. Както казахте, „печено, навито копеле“.

— Какво... — но Графтън стана и се запъти към вратата.

— Приятно плаване, Лес!

Махна с ръка на Сиймор и излезе. Рюсик сигурно щеше да го разпъне на кръст във вестниците, да го обрисува като безчувствено животно, на което не му пука кого убива. Пука ми. Пука ми и за Макферсън, и за онези четиридесет и седем разкъсани тела и за всички, за които не зная и не искам да зная.

От всички страни го налегна умора. Удари стената с ръка:

— По дяволите!

Същият ден след вечеря Джейк отиде в корабната библиотека. Приближи се към моряка зад бюрото и каза:

— Интересува ме какво имате за Северен Виетнам.

— А, този въпрос почти всеки го задава,

— Имате ли карти на Северната част — запита пилотът.

— Всъщност, преди няколко години в „Нешънъл Джиографик“ излезе статия с приложена към нея карта.

Морякът отвори едно чекмедже и извади един поизтъркан от употреба брой на това списание.

— Картата е отзад.

Джейк се подписа срещу името на списанието и се опита да не изглежда твърде зарадван.

— Някакви книги, нещо друго?

— Бихте могли да хвърлите поглед на „Сред Азия“ от Джон Гантър. Книгата е доста стара, но много хора я преглеждат. — Библиотекарят посегна към томчето върху рафта до него. — За нея получаваме толкова поръчки, че можем да ви я заемем само за един-два дни.

Щом се върна в каютата си, Джейк разгледа най-напред картата.

Тя беше цветна и добре представяше релефа, но липсваха паралелите и меридианите, необходими за предварителните изчисления. Мащабът, също така, беше твърде малък. Градовете не бяха отбелязани, нито дори Сайгон. Разочарован, той я сгъна и остави встрани. „Сред Азия“, публикувана 1939 година, разделяше Азия на четири района: Япония, Китай, Индия и Средния Изток. Щом не откри в съдържанието глава върху Индокитай, той обърна на индекса. Там срещу името имаше отбелязани два номера на страница. Авторът беше посветил страница и половина на цял Индокитай. Джейк затвори презрително книгата и зачете статията за Виетнам в „Нешънъл Джиографик“. Беше писана през 1967 и цитираше от няколко военни източника изказването, че печелим войната. Е, след Тет те сигурно са си променили мнението. А може и да не са.

За да планира една атака му трябваше по-точна информация. Ще трябва да се добере до онези карти и снимки на Ханой, които Стайгър не му беше показал предишната нощ. Не се и съмняваше, че спецофицерът има достъп до по-добри материали. Значи ще има нужда както от неговото съдействие, така и от това на Коул. Но ще се съгласи ли Коул да му помогне? Той събра нещата от библиотеката и отиде да ги върне.

Пилотът срещна Коул в залата за инструктаж, където навигаторът му получаваше инструкции за нощна задача с А-6Б. Дежурният офицер им каза, че единственият свободен екипаж, обучен да лети с А-6Б е отпаднал от разписанието на полетите, защото не е направил задължителното дневно кацане на палубата.

От всеки пилот се изискваше винаги след престой на сушата да направи по едно дневно кацане върху носача, преди да кацне и нощем. Историята на това правило в живота на екипажите, подобно на повечето други правила, беше записана с кръв.