Стивън Кунц - Полетът на Интрудър

Къде отидоха ракетите? Предупредителната светлина на контролното табло продължаваше да проблясва, пискливия вой също не беше спрял. Джейк успя да хвърли бързо поглед надолу. Нищо. Само облаци. Ама че бъркотия! С периферното зрение улови тъмносивите кълбета дим от избухващите зенитни снаряди, най-вероятно изстреляни наслуки към облаците.

По радиото говореха едновременно и твърде бързо прекалено много хора.

Неизвестно откъде изскочи самотен А-7 и се стрелна пред Кампарели, минавайки отдясно наляво. Формацията се беше разпаднала.

— Къде е целта? — запита Джейк Върджил Коул.

— Дръж така — погледът на пилота се спря за миг на дисплея. После той зави рязко надясно, следвайки директора, отдели се от Шкипера и насочи носа надолу.

— Атакуваме, щом си готов — изкрещя Джейк, надвивайки шума от радиото и воя на системата за предупреждение.

Необходима му беше информация за точката на пуска, а не самата цел. Коул се подчини, натисна бутона и под дисплея засвятка сигналната лампа „атака“. Графтън хвърли поглед навън, за да разбере дали има други самолети и видя как серия бомби изчезнаха в плътната облачна повърхност. Някой беше хвърлил товара си, за да може да маневрира по-добре. Господ само знае къде ще попаднат!

Когато директорът за атака застана в средата. Джейк изправи крена. Интрудърът пикираше под ъгъл 20 градуса и фучеше надолу през облачната маса.

Директорът рязко се отклони наляво и Графтън бутна лоста, за да компенсира.

— Остави. Директорите бягат. Вече нямаме захват — докладва Коул.

Мамка му! Повреда в компютъра или инерциалната система! Скорост над петстотин възела. Излизай от тая лепкава гадост и опитай пак! Той изправи и насочи носа нагоре.

— И Новия ни е загубил.

Изскочиха от облаците на височина тринадесет хиляди фута, в стръмно изкачване. Пилотът продължи нагоре, докато бомбардировачът почти загуби скорост, после намали ъгъла, но продължи да набира. Отдолу се стрелкаха самолети, от време на време по някоя ракета пукваше над облаците. Двеста и петдесет възела, изкачване.

— Какво, по дяволите, се туткаш на тая височина? — запита Коул. — Ще ни подпука някоя ракета!

— Търся дупка. Дошли сме тук, за да си пуснем бомбите. Сега вкарай в ред тая шибана система, за да не се мотаем тук цял ден.

Колкото по-високо се издигаше, толкова по-добра гледка се откриваше към облачната покривка отдолу. И тогава видя, че сред облаците имаше разкъсване: беше се оформила една тясна, назъбена пролука. Сви към нея и се опита да разбере до колко надолу се простира тя.

— Ония на земята ще стрелят право към дупката с надежда, че някой проклет тъпак ще се спусне през нея — каза Коул.

През процепа се виждаше тъмнозелената земна повърхност. И река. И жп линия. И електрическа централа.

Бомбардировачът се разтресе от загубата на скорост. Джейк обърна самолета по гръб и земята, заедно с електроцентралата и реката се извъртяха над главата му. Насочи носа надолу и ето, че електроцентралата се отзова право отпред. Интрудърът подскочи под съвместното действие на гравитацията и пълната тяга на двата двигателя. Управлението възвърна чувствителността си с ускоряването на количеството въздух, обтичащ крилете. Джейк държеше целта в прицела; заедно със стремглавото им спускане, тя се уголемяваше. Кълбетата дим от избухващите снаряди на зенитната артилерия се смесваха със сивия облак, който обгръщаше тунела. Коул четеше височината. Върху земята нещо проблясваше — подобно на диаманти — това беше огънят от дулата на зенитните оръдия.

На девет хиляди фута Джейк освободи бомбите, излезе от просеката и се вряза в облаците. Претоварване 4g. Не го усещаше.

Пет хиляди фута, сред облаците. Петстотин и четиридесет възела, вече излизаха от пикиране. Усети как седалката му се разтресе, когато достигнаха звуковата бариера и увеличаването на скоростта спря. Силите на претоварване намаляха и той остави самолета да се носи надолу, тъй като и инстинктът, и предупредителният вой на сирената подтикваха да излезе от облаците, за да може отново да вижда.

Джейк мина хоризонтално на височина две хиляди фута, сред дъжда и сивите валма мъгла, които се спускаха чак до мочурливите оризища. Противоракетното пищене се беше загубило и до слуха му стигнаха напрегнатите гласове на други пилоти. Пое плавно на югоизток и се огледа за още самолети. Беше сам. Отдолу проблясваха дулата на оръдията. По дигите между оризищата тичаха хора. Но пред тях се простираше океанът и те двамата се връщаха обратно.