Стивън Кунц - Полетът на Интрудър

— Разбрано.

Черният шлейф изгорели газове от соплото 30 30 сопло — устройство, през което излизат изгорелите газове от реактивния двигател почти изчезна и самолетът потъна надолу под формацията. На няколко хиляди фута под тях той започна плавен завой и бързо изчезна назад, докато останалите продължиха да напредват в следобеда.

Небето над тях се скри зад слой кумулуси, както и няколко високи перести облака. Отдолу кълбестата покривка стана още по-плътна и само от време на време се провиждаха части от морската повърхност. Водата загуби искрящо синия си цвят и потъмня почти до черно. След няколко минути реактивните машини вече летяха в чиста просека, между две плътни облачни покривки, една отгоре и една отдолу. Слънцето се беше скрило, заедно с топлината и светлината, и пред тях се простираше само сиво еднообразие. Това беше фонът, за който беше предвидена сиво-бялата боя на военните самолети.

— Стейджкоуч водач, тук Хок-1. Как е времето напред?

— Облаци и отгоре, и отдолу. Има няколко разкъсвания над брега. Може и да успеем да хвърлим бомбите.

— Разбрано.

Джейк пристегна раменните колани. Значи шефът, въпреки всичко, ще продължи!

— Как е системата — запита пилотът новия си навигатор.

— Радарът сякаш е добре, но компютърът нещо преиграва. От време на време си имам проблеми с управлението на задатчиците... — На Коул парата за приказки му стигна дотук.

— Оптимист — каза Джейк. Коул не отговори, а той продължи: — Приготви се да работиш по прибори. Имам чувството, че няма да можем да видим това проклето място.

— Засякох целта — навигаторът настрои радара. — Е, не ни излъгаха. Там си е. Навлизаме във вражеска територия след около четири минути.

Чу се басово жужене на вражески обзорен радар и явно всички доловиха този звук едновременно, защото формацията се сгъсти. Бипкането прозвучаваше на всеки петнадесет секунди, явно операторът просто обхождаше небето, но с приближаването към неприятелския бряг, звукът се усили.

— Блек Ийгъл, Блек Ийгъл, тук Хок — на сухо сме. — Джейк засече времето. Стрелките се задвижиха, отчитайки секундите една по една.

Цялата формация започна постепенно снижение. Стрелката на вариометъра показваше хиляда и петстотин фута в минута, после две хиляди. Скоростта също почна да нараства, сигналите на вражеския радар зачестиха и зазвучаха през около четири-пет секунди. Операторът явно беше свел сканирането до по-тесен сектор.

— Мустанг 1-0-7, остани с нас. — Гласът на шефа звучеше непринудено, все едно че поръчваше пуканки и зяпаше някой филм в каюткомпанията.

— О’кей — отговори друг безстрастен глас — пилотът на Фантома сигурно е почувствал облекчение. Вместо да пикира сам пред формацията към силно защитената цел, той щеше да напредва с останалите бомбардировачи. Не че зенитния огън нямаше да го има, но Мустанг 107 поне нямаше да се разправя сам с него. В крайна сметка така бе поне на теория. Формацията слезе под осемнадесет хиляди фута, а облаците под тях сякаш ставаха все по-плътни. Дали някъде имаше разкъсване? Ще могат ли изобщо да хвърлят бомбите?

— Още дванадесет мили ни остават — уведоми го Коул. Триста и четиридесет възела по прибора. Джейк се пресегна и освободи от предпазителя ключа за активиране на оръжието. С едно натискане на бутона шест тона експлозив щяха да полетят към целта.

— Ракети, ракети, ракети!

— На три часа.

— Две са.

— Три са.

— Внимавай, Пит.

По радиото зазвучаха гласове, думите, на които почти не се разбираха поради воя на предупредителната система. Шкиперът зави надясно и Джейк моментално го последва. Писъкът на противоракетното предупреждение пронизваше ушите му. До прицела проблясваше червената предупредителна лампа. Индикаторът за посока примигваше и сочеше назад към дясното крило, т.е. към Хайфон.

— Виждаш ли ги? — запита той Коул.

— Не. — Коул се беше извърнал и гледаше над дясното си рамо. Новия беше все още с тях, но на разстояние няколко самолетни дължини, за да може Джейк да маневрира.

— Продължавай да завиваш, Пит. — Отново радиото. Кой, по дяволите, е Пит? Всичко се разиграваше толкова бързо.

— Внимавай!

— По дяволите!

С ъгълчето на окото си Джейк мерна една ракета, която профуча встрани от него и нагоре.

— Идват още ракети. Отляво.

Шкиперът зави на обратната страна, срещу тях. Другият А-6 откъм лявото му крило не се виждаше. Джейк се плъзна надолу и сви радиуса на завоя, за да остане с Кампарели.