Стивън Кунц - Полетът на Интрудър

— Завий и погледни надолу — каза Коул.

Джейк остави бомбардировача на ляв завой и се взря в тъмнината, където трябваше да се намира вражеският радар. Видя проблясъци от дулата на големи оръдия, както и цели откоси трасиращи куршуми точно под самолета.

— Всички тия само вдигат шум — каза Коул. — Само едрокалибрените 85 и 100-милиметровите са прикачени за радарната мрежа и могат да ни уцелят тук горе.

Като променяше непрекъснато височината с около петстотин фута, Джейк се насочи обратно към заплануваната траектория. Отляво проблясваха бели светлини. Това трябваше да са едрокалибрени снаряди, които избухваха на предварително зададена височина.

Чу как бомбардировачите докладват, че са навлезли в противникова територия. Джейк погледна бордовия часовник. Сами и Заека закъсняваха с няколко минути.

Треперлива светлинка привлече вниманието му отпред.

— Май една СА-2 тъкмо се вдига — каза той на Коул и освободи ключа за активиране на оръжията. Знаеше, че съветските ракети СА-2 „земя-въздух“, които виетнамците обикновено използваха, бяха двустепенни и се управляваха от земята, понеже им липсваше активна себенасочваща глава. Докато изгореше първата степен, т.е. през първите седем секунди от полета, ракетата не се управляваше. Щом се стартираше втората, първата падаше долу и откриваше радиоприемник, монтиран върху опашката, където се получаваха командите от радара за насочване на зенитни ракети „Фансонг“.

„Фансонг“ беше името, дадено от НАТО на този тип радари за ракетно насочване. Щом системата за електронно противодействие на А-6 уловеше излъчванията му, се включваше предупредителна лампа и в ушите на Джейк зазвучаваше непрекъснат сигнал. Когато системата откриеше активно водене на ракетата, сигналната лампа започваше да мига, а звуковият сигнал се превръщаше в отривист вой.

Джейк зави надясно, за да увеличи ъгъла на засичане и същевременно наблюдаваше постоянната светлинка — малка, но ярка, далеч в тъмата под него. Ракетата летеше, но от „Фансонга“ все още не я командваха. След малко предупреждението върху таблото замига и той чу пищенето. Антирадарният индикатор отчете, че отпред и в ляво се намираше ракета „земя-въздух“, което той вече знаеше. Погледна натам и видя, че се вдига и втора ракета.

— Искаш ли да стреляме? — запита той Коул.

— Не, остави ги да похабят малко скъпи патрони, преди ние да си разкрием картите.

Джейк натисна няколко пъти бутона за диполните отражатели, за да обърка ония от „Фансонга“. Наблюдаваше издайническата светлина от изгорелите газове на ракетите и знаеше, че те летят със скорост около две хиляди мили в час. Трябваше да ги остави да се доближат, но не твърде много, а после ловко да ги избегне с маневра. Ракетите летяха твърде бързо, за да успеят да завият след него. Но да ги изчака далеч не беше лесно.

Когато вече нервите му не издържаха, натисна три пъти бутона за диполните отражатели и обърна самолета почти по гръб.

— Недей още — каза Коул.

Джейк бутна лоста напред и задържа носа нагоре. Огнените кълба се бяха уголемили, очевидно бързо приближаваха.

— Сега! — отсече Коул.

Пилотът дръпна лоста и го задържа така, докато акселерометърът отчете 4g. Самолетът пикира и пресече отдолу траекторията на ракетите. Те бързо завиха обратно към тях, но челната ракета нямаше да успее да ги засече. Джейк ги наблюдаваше. Първата се стрелна над главите им на около половин миля от тях и избухна, вероятно взривена от разчета на земята, които бяха разбрали, че са пропуснали. Втората коригираше курса си спрямо техния, така че пилотът промени посоката и пикира още по-остро, за да увеличи необходимостта от рязка промяна в траекторията ѝ. Тъкмо започнала да завива, ракетата профуча над тях. Предупредителната светлина изгасна. Джейк насочи самолета нагоре и използва инерцията, за да се вдигне до осемнадесет хиляди фута. От „Файъркана“ все още можеха да ги засекат.

— Скок-подскок — каза Коул.

— Говориш, все едно това ти е по-забавно, отколкото гол на любимия университетски отбор.

— По-интересно е, във всички случаи. Сега, ако жълтите изстрелят едновременно четири ракети, ще им пуснем една от „Шрайк“-овете. Ако изключат радара ще загубят всички ракети, а ако не...

Джейк Графтън пресекливо пое дъх. Човек можеше да избяга от ракетите чрез промяна на височината и скоростта, за да не могат да го прехванат — както и бяха направили преди малко. По този начин самолетът заемаше такава позиция, че ракетите не успяваха да завият достатъчно бързо, за да го ударят. Но ако се вдигнеха много СА-2, промяната на височината и скоростта, можеше да не стигне, за да излъже всички. На Коул тези факти от живота във въздуха му бяха добре известни, може би по-добре, отколкото на Джейк.