Стивън Кунц - Полетът на Интрудър

Остави чашата и погледна Кали.

— Нека бъдем реалисти, Кали! За теб войната може да е нещо много далечно — все едно се води на обратната страна на луната, но...

— Не е така — каза тихо тя. — Има нещо, което исках да ти кажа. Терън, брат ми, беше...

— Брат ти ли? Той да не би да смята, че войната е несправедлива? Така ли мисли?

— Да, всъщност е така. Но аз исках да ка...

— Господ ли е пошушнал на брат ти какъв кеф е да живееш в Канада? Там свободата се купува доста по-евтино. Няма начин да не се чувства супер като си слуша стереоуредбата, пуши си марихуаната и вярва, че съвестта му е чиста! Или е в Баркли и протестира срещу войната...

Кали се изправи и грабна чантата си. Наведе се над масата и заговори отривисто:

— Преди да ме прекъснеш, щях да ти кажа, че брат ми загуби и двата си крака във Виетнам. Много му се иска да вярва, че войната е справедлива, но не може и това го разяжда отвътре.

Тя се обърна, за да тръгне, точно когато келнерът пристигна с две чаши кафе.

— Нали не си отиваш? Просто ей-така? — запита Джейк.

— Да, тръгвам си, „просто ей-така“!

Той се изправи.

— Не знаех...

— Понякога си много жесток, Джейк Графтън! — протегна ръка, за да го спре. — Искам да ме оставиш да си тръгна сама.

Келнерът стоеше до тях с подноса. Лицето му изразяваше недоумение. Кали го заобиколи и излезе от ресторанта.

Джейк седна, вдигна чашата с кафето, но го разля. Дълго гледа пълната чаша на масата срещу себе си. После плати и излезе. Навън беше тъмно. Той взе такси до консулството. Като: слезе, погледна към отсрещната страна на улицата и видя тълпа от хора на малката станция. Вдясно се виждаха очертанията на Връх Виктория, по който проблясваха хиляди светлинки. Спомни си от коя страна на консулството се намираше апартамента на Кали и тръгна нагоре по Гардън Роуд. Чувствата бушуваха в душата му подобно на есенни листа сред буря.

Намери сградата и обиколи един по един празните коридори, като поглеждаше имената по вратите. Стъпките му отекваха по голия под. Върху една очукана светлокафява табелка под шпионката беше изписано с ръкописни букви името „К. Макензи“. Почука и тя му отвори. Беше облечена в бледожълт копринен халат. Очите ѝ бяха подути. Джейк заговори:

— Много съжалявам за Терън и за това, което казах! Видя как плътно стиснатите ѝ устни се отпуснаха.

— Благодаря — каза тя. — Сега вече знам, че не направих грешка, като реагирах така!

Притегли го навътре и затвори вратата.

В офицерския клуб в Куби се вихреше щур купон. Или поне с това впечатление останаха Джейк и Сами, щом отвориха вратата и глъчката ги удари. Групата, която свиреше рокендрол, вдигаше само малка част от шума. Останалата врява се дължеше на десетките мъжки гласове — екипажите с песни и крясъци се бяха впуснали в последния си славен гуляй. Корабът трябваше да отплава в осем на другата сутрин.

Един от пилотите в тяхната ескадрила, Джоунс Змията, пиеше, застанал близо до вратата.

— Как беше в Хонконг, момчета?

— Страхотно! — отговори Ландийн. — Там ще отида да живея при следващото си прераждане.

— По-високо, не чувам нищо!

— Страхотно! — изрева Ландийн.

— Жалко, че трябваше да се върнете, а? — каза Змията. — Между другото, ще трябва да си вземете пиенето сами. Сервитьорките офейкаха още преди час.

— Какво стана?

— Някакъв пилот на А-7 се качи върху масата и свали всичките си дрехи. После се просна в безсъзнание. Приятелите му го занесоха в бара „При куката“. Сега лежи там върху бар плота.

Двамата новодошли си проправиха път през навалицата към бара.

— Имате късмет, момчета — започна „Щастливия час“ — съобщи барманът, — цената е една за всичко! — И прибра от тях по 10 цента.

— Ама че късмет — каза Ландийн на Джейк. — Можеш почти без пари да се напиеш като свиня!

Джейк чукна чашата си в тази на Сами и я пресуши на един дъх. Остави я на барплота и докато чакаше да му я напълнят пак, хвърли поглед към задименото помещение. На отсрещната страна екипажите на изтребителите пееха мръсни песни и хвърляха празните си чаши в камината. Вокалът на състава храбро се бореше да наложи собствените си децибели и насилваше гласа си, стъпил върху една платформа по средата на помещението. На четири от масите, между музикантите и барплота, хвърляха Клондайкски зарове.

Двамата мъже се отправиха натам. Джейк прецени, че на всяка маса се въртяха не повече от сто долара, но пък вечерта едва започваше. Знаеше, че когато нощта превали и броят на празните чаши се увеличи, залозите щяха да са по около 6-700 долара на хвърляне и че точно преди барът да затвори — когато изведнаж щяха да почнат да се приемат и чекове, някои от хората ще загубят по една месечна заплата. Всяка вечер по масите сядаха все едни и същи играчи, но истинските комарджии се появяваха точно в нощта преди отплаването. Тогава се разиграваха големите пари.