Стивън Кунц - Полетът на Интрудър

— Ами да!

— Но това не важи за теб, сигурна съм!

Джейк пое дълбоко въздух и бавно го изпусна.

— Иска ми се да си права, но невинаги е така!

— Защо? — В гласа ѝ прозвуча изненада.

Не беше мислил да ѝ разказва за Морган и когато се усети, че вече е започнал да говори за него, се зачуди защо го прави. Както и да е, накрая тя вече знаеше всичко за случилото се с Макфърсън, както и на какво приличаше пилотската кабина след полета. Но за съня си все пак не ѝ разказа.

— Нали не обвиняваш себе си? — каза Кали. — Не бива!

— Може и да е безсмислено. Не зная. Но се чувствам отговорен за станалото. Както Чанг се е чувствал виновен за брат си.

— Направил си всичко по силите си! — отбеляза тя. — Никой не би могъл да направи повече! Не си се предал!

Когато Кали се върна от тоалетната, двойникът на Джоу Ен-Лай тъкмо надзираваше пламъците около „Шатобриана“ за двама. Друг келнер, който Джейк виждаше за първи път, бързо взе празната му чаша, в която той подрънкваше леда. Кали остави чантата си в ъгъла на масата.

— Надявам се, че още си много гладен! Тези блюда изглеждат огромни!

— Мога да изям и твоята чиния!

— Долу лапите от порцията ми, Джейк! Умирам от глад!

Келнерът постави пред Кали чаша червено вино. Тя забеляза, че Джейк си бе поръчал ново уиски и каза:

— Още едно ли? Джейк сви рамене.

— Не съм го поръчвал!

— Аха.

Зачервеният келнер ухилено постави пред Кали нейната апетитна част от „Шатобриана“. Тя му благодари на кантон. Изчака да сервират и на Джейк, преди да разреже месото.

— Фантастично е!

С пълна уста, Джейк кимна ентусиазирано. Изядоха порциите си в пълно мълчание.

— Страхотно място избра! — отбеляза накрая Графтън.

— Преди малко си мислех за... за теб, Джейк!

— Е, няма голяма полза от това!

— Ти си добър човек, Джейк! — Тя сложи ръка върху неговата. — Радвам се, че ми разказа за Морган. Доволна съм, че ми имаш достатъчно доверие, за да споделиш с мен това!

— Не е много приятна история. — Джейк побутна с вилицата си два пържени картофа. — Поне да знаех със сигурност за какво умря Морган!

Кали отдръпна ръката си и каза:

— Мислиш, че нямаме работа във Виетнам, така ли?

— Нямам това предвид. Искам да кажа, че ме притеснява безсмислената смърт на Морган, понеже копелетата във Вашингтон не ни оставят да спечелим войната. Страх ги е да направят необходимото, за да победим. А бихме могли!

— Може би изобщо не бива да сме във Виетнам.

Джейк изпи на един дъх останалото уиски. Чувстваше се неловко.

— Ако направим равносметка, вероятно грешката ни беше, че изобщо се забъркахме в тая история. Особено като се има предвид, че почти никой в Щатите не подкрепя войната. Но вече е късно за подобни разсъждения. Остава си фактът, че сме тук, във Виетнам, и не мисля, че можем просто да зарежем всичко и да избягаме.

— Искаш да кажеш, че трябва да продължим войната само, за да си спасим честта?

— Не, не искам да кажа това. Трябва да продължим не само заради това. Погледни го от друг ъгъл. Щатите ще загубят респекта и уважението на останалия свят, ако решим да избягаме от една по същество освободителна война. Какви борци за човешките права ще сме в такъв случай! Eгa ти подигравката! — Джейк млъкна и очерта с пръст кръг върху покривката. — Има и други причини.

— Бих искала да чуя поне разумно обяснение.

Той усети, че се изчервява. Опита се да отговори спокойно.

— Добре. Ще ти посоча една смислена причина. В момента из военнопленническите лагери във Виетнам има над хиляда американци. Никой не знае точната им бройка. Тези мъже гладуват, тормозят ги и ги унижават. Просто се пържат в ада, докато в Щатите разни дългокоси пъзльовци се крият из университетите, изгарят си повиквателните и се опитват да си внушат, че войната е несправедлива, понеже знаят — дълбоко в себе си — че не им стиска да се бият. — Джейк се изкашля и понижи глас. — Трябва да измъкнем хората си от лагерите. Ако не го направим, те чисто и просто ще изгният там. Трябва или да спечелим войната, или да притиснем комунистчетата достатъчно, че да освободят пленниците си и да дадат информация за безследно изчезналите!

— Разбирам те, Джейк! И аз много искам да ги видя свободни! Но всеки ден по време на военните действия умират стотици хора. Помисли си колко човешки живота бихме спасили, ако можехме да спрем войната сега!

— Да я спрем сега ли? Да зарежем всичко и да офейкаме? Ако изоставим пленниците, ако им прекършим вярата, откъде ще намерим доброволци при една следваща война? — Той вдигна чашата си и се взря в нея. — Всичко, което притежаваме, сме самите ние.