Стивън Кунц - Полетът на Интрудър

— Пропускаш великолепна възможност!

— Няма значение. Не нося цивилни дрехи. Готова ли си за Връх Виктория?

— Изморен ли си?

— Май да — отвърна той. — Изморих се от цялата тая тълпа, в която всеки те дърпа да купуваш нещо.

Кали сложи ръка на врата му и го разтри. После го целуна.

— Бас държа, че си гладен!

Поведе го по някаква улица, не по-широка от тротоар. От двете страни имаше поставки с аудиокасети и книги, някои от които на английски.

— Тези касети и книги не се продават — каза Кали. — Дават се под наем от библиотеката, на която принадлежат.

По-надолу по улицата тя спря.

— Ето тук е — посочи към една врата, отвори я и влезе в много малка стая. Джейк я последва вътре и се огледа.

Имаше само три маси и те бяха покрити с вестници. В дъното на помещението се виждаха мъж и жена на средна възраст, заети с готвене. На една от масите седеше двойка млади китайци. Кали отведе Джейк до прозореца, встрани от другите. Щом седнаха, на челото му кацна муха. Той махна с ръка, за да я отпъди.

— Имай ми доверие — каза Кали. — Местенцето е по-добро, отколкото изглежда.

Синята боя на стените беше избеляла, а от тавана проскърцваше един-единствен дървен вентилатор. Жената дойде при тях, изтривайки ръце в престилката си. Позна Кали и засия в усмивка. Кали каза на Джейк:

— Ще поръчам за двамата топчета от оризово тесто. Мисля, че повече ще ти харесат пържени. Ще пиеш ли бира?

— Разбира се. Аз не искам нищо друго.

— Чинг-ни гей-уоман ър-ших-съсу-де чау-тц, лианг-пинг пи-джоу — изговори Кали.

Джейк отново се стресна от словесната ѝ метаморфоза.

— Много добре го говориш! — отбеляза той, когато жената тръгна за поръчката.

Кали се усмихна.

— Как разбра?

— Ако ни сервират оризови топчета с бира, значи го говориш добре. Ако, обаче, ни донесат пържени змии или препечени заешки уши, ще е ясно, че си объркала нещо.

Кали отметна глава назад и се разсмя.

Жената донесе цял куп оризови топчета в общо блюдо, от което те ядоха заедно. Джейк предпазливо набоде едно от тях.

— Доста вкусно — отбеляза той с пълна уста и посегна за още.

— Казах ти, че мястото е добро.

Когато топчетата свършиха, Джейк реши да поръча втора бира.

— Освежен ли се чувстваш сега?

— Като актриса след пластична операция. Готов съм за всичко.

— Добре. Тогава да вървим към Върха. Денят е чудесен за целта.

Запътиха са към фериботната линия „Стар“. Кали го поведе през странични улички, по които не бяха минавали досега. Джейк се спря и се загледа в един човек, който седеше на столче и пишеше, а до него стоеше сивокоса жена и му говореше нещо. Черните китайски букви сякаш се лееха изпод перото му.

— Това е калиграф — обясни Кали. — Пише писмо вместо жената, понеже тя не умее. Тя ще му плати.

— За какво става въпрос в писмото?

— Чакай малко. — И тя се заслуша. След минута каза — Боже мой, Джейк, внучка ѝ е родила близнаци. Това е добър знак и в семейството е настанала голяма радост,

— Хубава новина — каза Джейк. — Поздравления! — обърна се той към жената, която го погледна. Джейк вдигна два пръста — знака на победата. Когато вече тръгваха, жената извика нещо след тях.

— Какво ни каза? — запита той.

— Хм, не зная дали да ти го превеждам.

— Е, хайде, какво беше?

— Добре, ще ти кажа. Каза, че ни пожелава и ние да бъдем благословени по същия начин.

— Хубаво пожелание.

Седалките в отделението втора класа на ферибота „Стар“ бяха направени от тънки дървени дъски. Джейк постоянно се въртеше на мястото си. Вчера водата в залива изглеждаше тъмна, но днес искреше в синьо-зелени тонове. Той се наслаждаваше на лекия морски бриз, въпреки че понякога долавяше миризма на риба. Чудеше се как бавно подвижните джонки и другите малки съдове успяват да избегнат сблъсъка с ферибота. Кали седеше до него, откъм водата, и жълтите ѝ висящи обици подскачаха от морското вълнение. Джейк я прегърна през раменете и тя постави ръка върху крака му.

С приближаването към пристана фериботът се затресе от реверсирането на винта и започна да намалява скоростта си.

— Да вземем такси — каза Кали. — Освен ако не искаш да се направиш екскурзия пеш до горе.

— Забравил съм си туристическите обувки вкъщи.

Останаха да чакат влакчето на гарата „Пийктрам“, Гардън Роуд, и се качиха едва когато Кали се увери, че ще могат да заемат места в дъното на вагона, отдясно, откъдето гледката беше добра.

Придвижвана нагоре от дебело стоманено въже, претъпканата вагонетка с грохот се изкачваше по стръмните релси към Върха. Градът остана под тях. Г-образната сграда на Хонгконгския хотел „Хилтън“ и другите високи постройки сякаш сами се смаляваха в далечината. На отсрещната страна на улицата, срещу гарата, се намираше Американският консулски отдел — впечатляваща сграда с балкони. Кали я беше посочила на Джейк, когато слязоха от таксито. Показа му и „Есторил Кортс“ — нейния жилищен блок — светло кафяв, изграден от бетон, на около две преки от консулството. Повечето от съседите ѝ бяха изнесли цветя и зеленина по балконите. Кали му каза, че от нейната тераса се вижда пристанището, но в момента един нов строеж скрива гледката.