Стивън Кунц - Полетът на Интрудър

Дъждът бе спрял. Кали и Джейк минаваха покрай луксозни Ролс-ройсове и Мерцедеси, паркирани по извитата алея към хотела. Пристанището беше много близо, но не се виждаше поради гъстата мъгла.

Кали прекара ръка през косата си.

— Уф, ама че време! Няма да мога да оправя прическата си, ще закъснея.

Докато пресичаха улицата, трима юноши се приближиха към тях. Те бяха облечени в ярки ризи с дълги ръкави, разкопчани по шията, а черните им коси бяха пригладени назад. Говореха високо и един от тях се опита да се блъсне в Кали. Тя ловко отстъпи встрани.

— Тия ги наричат „суинги“ — обясни тя на Джейк. — Това са членове на Хонгконгските младежки банди, които често си имат проблеми със силите на реда.

Двамата се насочиха към тротоара, който гъмжеше от хора.

Щом се вляха в тълпата, Кали и Джейк трябваше да намалят ход. В ушите им се врязваха тънки гласове с мелодична интонация. Беше хладно и влажно. Джейк усети, че стомахът му се свива.

— Толкова много хора — каза той. — На моя кораб има пет хиляди души екипаж, но никога не е било така претъпкано. Как издържаш?

Кали се изсмя.

— Да съм казвала, че издържам? Все едно, че живееш заедно с пет милиона души в затворена стая. Не се отказвай, малко остана!

Пешеходците се блъскаха в него, понякога доста грубо.

С приближаването към морската гара хората намаляха, но точно отпред се виждаше голяма тълпа, която очевидно също чакаше ферибота. Пристанището оставаше отчасти скрито зад тях. Кали спря.

— Виж. — каза тя. — погледни онази сграда! Това е морската гара, където акостират пътническите лайнери и от тях се изсипват откачените туристи, които само знаят да купуват. Джейк не отвърна нищо и те продължиха. Докато вървяха, тя му говореше за великолепните магазини, за това колко много чудесни неща могат да се купят в Хонконг, за ресторантите, любимият от които се казваше „Булевард Максин“. Разказваше за аркадата „Стархауз“, точно до морската гара, където имаше други интересни магазини, включително и един, специализиран за часовници „Сейко“. Ако му трябва хубав часовник, може да си го вземе оттам. Кали продължи да бъбри и Джейк помисли, че прилича на екскурзовод.

— Кали — прекъсна я той, — чакай малко! Аз не съм някой идиот от Конгреса! — Кали спря и впери поглед в него. По лицето ѝ се изписа недоумение. Той сложи ръце върху раменете ѝ. — Не съм дошъл в Хонконг, за да обикалям магазините. Тук съм, за да забравя поне за малко проклетата война. А сега единственото, което искам, е да бъда с теб.

Той обгърна главата ѝ с ръце. Пръстите му потънаха в къдриците ѝ. Привлече устните ѝ към своите. „Толкова меки!“, помисли си Джейк, „Толкова нежни!“ Усети как ръцете ѝ обгръщат кръста му и я прегърна, притегляйки я към себе си. Долови ухание на свежест и пролет, аромат на люляк. Тя прекъсна целувката и каза: — Изненада ме!

Трябваше да повървят през тълпата около пет минути, за да се доберат накрая до въртящите се вратички на пристана. Докато обсъждаха плановете си за следващия ден, два ферибота се напълниха с хора и отпътуваха. Джейк я придружи до входа и тя влезе вътре. После се обърна към него и извика: — До утре!

Усмихна му се широко и помаха с ръка. По тялото му се разля приятна топлина, както от първа глътка старо уиски. Остана загледан в боядисания в бяло и зелено ферибот, който потъваше в мъглата.

Когато Джейк се прибра в хотела, навън вече беше тъмно. Отново му се догади. Влезе във фоайето и изпита облекчение при мисълта, че дъждът и тълпите хора остават навън, зад гърба му. Като се качи в стаята си с разочарование видя, че Сами не е там, но това не го учуди. Искаше му се да му разкаже за Кали.

Дълго стоя под душа, а после се преоблече. Почувства се по-добре. Слезе в „Чеса“ — швейцарския ресторант на хотела — и си поръча пържола с бира. Стомахът му се успокои. Прибра се в стаята и с леко треперещи ръце запали втората цигара за деня. Погледа малко телевизия и си легна.

В началото мислите му се въртяха само около Кали и доколкото успя, той възстанови наум разговора и прекараното с нея време. После си спомни за тълпата азиатци и кресливите им гласове. Те притискаха тела в него; гълчавата от думите им отекваше в ушите му — сякаш това бе техният начин да му докажат, че съществуват, че са хора от плът и кръв като него.

„Опитваш се, помисли си Джейк, да изхвърлиш от главата си мисълта, че убиваш истински хора. Сееш бомби, но не виждаш как падат, не чуваш експлозията. От земята само беззвучно се вдигат облачета дим, но биха ли могли те да убият някого? Сякаш нищо не се случва истински и ти започваш да си мислиш, че тези азиатци не се хранят, не дишат, не ходят по нужда, не изпитват болка, не викат. Струва ти се, че в действителност не съществуват. Опитваш се да забравиш истината, защото не искаш да бъдеш убиец — за Бога, това е последното нещо, което желаеш! Но въпреки това си такъв — убиваш хора, понякога до 50 човека наведнъж. У теб са бомбите, битката не е равностойна и ти прекрасно го знаеш. Живееш със срама от тази мисъл. Щеше да е по-различно, ако знаеше, че ако ти не убиеш противника си, той ще убие теб — като при дуел, или по време на въздушен бой между два самолета. Понякога атакуваш и онези, които те обстрелват със зенитен огън и ракети. Ако пречукаш тях — добре, не мислиш повече за това. Но все пак бомбите са у теб и в повечето случаи те падат върху хора, които не те нападат по никакъв начин. Най-много кошмари ти причинява мисълта, че може да си убил деца, защото знаеш какво става с телцата им при една бомбена експлозия и сякаш чуваш писъците им. Но всъщност нямаш представа по кого стреляш — може и да не е имало деца сред пострадалите, все пак! Внушаваш си, че е така, докато някой прекрасен ден научиш, че всъщност си сбъркал и си бомбардирал не това, което трябва, а някоя болница. Тогава упорито се стараеш да изгониш от главата си спомена за всичко това и гледаш да не мислиш за възможната истина. И ти се иска да изскубнеш топките на всяко ухилено копеле, което ти казва точно колко души си убил.“