Стивън Кунц - Полетът на Интрудър

Копелета, помисли си Джейк, приковал поглед в чашата си. Те обират каймака, а добрите момчета измират заради цели, които не струват и пукнат грош!

— Плащам, за да ми кажеш какво мислиш! Джейк срещна погледа ѝ.

— Един пробит цент ще е напълно достатъчен.

— Нещо не е наред ли?

Не му се искаше да обсъжда това.

— Не — каза той. — А ти какво друго вършиш в Консулството? Какво точно включва работата ти с визите? Харесва ли ти?

— Имам доста работа с книжа, а това е много досадно. Но някои неща ми харесват. Работя в неимигрантския отдел и обичам да разговарям с младите хора, които искат да учат в Щатите. Често те са бегълци, наскоро пристигнали от Червен Китай и за съжаление не могат да докажат, че ще се върнат в Хонконг след като завършат образованието си. А това е едно от изискванията за студентска виза. От тези хора можеш да получиш такава представа за Китай, каквато никой друг не може да ти даде. Някои от историите за това как са избягали, са зашеметяващи.

Досега Кали държеше чашата в ръце. Сега я остави и се наведе напред към Джейк.

— Нека ти разкажа за едно момче, което интервюирах миналата седмица. Хубавец на име Уанг Чанг. 18-годишен, дребен за възрастта си, но иначе силен. Той избягал преди 6 седмици с плуване през залива Дийп Бей към Новите Земи. Заедно с...

— Какво разстояние е преплувал?

— Около 7 мили. Джейк подсвирна.

— Доста е издръжлив. А и куражлия!

— Най-вече последното — каза Кали. — Чанг, това е първото му име, и брат му — по-голям от него с една година — се криели дни наред сред китайските гранични хълмове и чакали подходящ момент, за да преплуват залива. Искали нощта да е тъмна, за да не ги забележат и да няма вятър, за да не се налага да се борят с вълните. Една вечер, когато било облачно и ръмяло, точно като днес, те се промъкнали към залива. Не поели по най-краткия път — от около 3 мили — понеже е силно охраняван. Плували известно време и големият брат започнал да се изморява, а после получил и няколко сериозни схващания...

— О, не!

— Да, така станало! Чанг казал на брат си да се отпусне във водата и да си почине с надеждата, че схващанията ще преминат, но състоянието му се влошило. Той нагълтал вода и се задавил. Чанг се опитал да го крепи над водата, но после и двамата започнали да потъват. По-малкият брат не виждал нищо, водата била черна на цвят, а дробовете му сякаш щели да се пръснат. Трябвало да се бори, за да се освободи от вкопчилото се в него момче.

— Господи! — каза Джейк. — Не зная как е успял да преплува останалата част от пътя след това! — пилотът си представи ужаса на момчето в тъмнината, докато е опитвало да се освободи от паническата прегръдка на брата-удавник. Спомни се как Морган също се бе вкопчил в ръката му. — Братът на Чанг поне е знаел за какво умира.

— Сигурно. Стремил се е най-вече към по-добър живот. Семейството подготвяло и двете момчета от малки за това. Баща им казал поотделно на всеки да продължи, ако другият загази твърде много. Семейството им явно е било много практично. Знаели са какво рискуват. Добре, че момчетата поне не са срещнали акули по пътя си — Тя се облегна напред и докосна ръката му. — Добре ли си?

Джейк пое дълбоко въздух.

— О, да! Но Чанг все пак не е изпълнил дословно заръката на баща си. Разбирам го. Може би и аз нямаше да я изпълня. Но на Чанг сега щеше да му е много по-тежко, ако баща му не му беше дал тази заръка. Семейството им знае ли какво се е случило?

— Да, знаят! Съществуват канали за комуникация през границата.

Той вдигна поглед и огледа бара, масите, облечените в скъпи костюми англичани с халби в ръка, бармана-китаец, зает с миенето на чашите, отразеното и уголемено от огледалата заведение. Мислеше си какво ли е да се мъчиш да се задържиш на повърхността в открито море, през нощта, и да чакаш акулите да се появят отнякъде.

— Можеш ли да прехвърлиш Чанг в Щатите?

— Ще направя всичко възможно, Джейк. — Тя допи остатъка от питието си и въздъхна. — Е, беше ми приятно да си поговорим!

— Нима вече трябва да тръгваш? — запита Джейк.

— Уви, да! Трябва да се прибера и преоблека за приема довечера.

— Ще те изпратя до вкъщи.

— Благодаря, но няма нужда. Ще трябва да пътуваш с ферибота два пъти.

— Няма проблем. Едно от нещата, за които ми плащат, е да се возя на плавателни съдове.

— Не, главоболието е твърде голямо!

— Искам да те видя пак! Кали сведе поглед към масата.

— Утре съм свободна.

— И аз.

Тя вдигна очи.

— Защо не дойдеш с мен до ферибота „Стар“? Тъкмо ще говорим по пътя!