Стивън Кунц - Полетът на Интрудър

Джейк извърна глава към банята.

— Хей, аз самият имах късмет, че изобщо успях да си уредя тази среща!

— „Среща“ ли? Наричаш „среща“ това, да отидеш НА ЧАЙ с някое момиче?

— Това беше всичко, което можах да направя.

— А попита ли я има ли приятелка, а? Бас ловя, че изобщо не си и опитал, по дяволите!

— Нямаше да излезе нищо, Сами! Сами се появи откъм банята по гащи.

— Окей, Графтън, картинката започва да ми се изяснява! Не ме искаш да ти се мотая наоколо и да обърквам нещата между теб и твоето момиче за чай с кифлички.

— Не, не е така! Както вече ти казах...

— Добре, остави! — Сами махна с ръка към Джейк да млъкне. — И сам мога да си намеря момиче, нямам нужда от твоята помощ за романтичните си приключения. Просто ти насочвам вниманието към това петно в приятелските ни взаимоотношения. — Лицето му изразяваше обида. — Но никога няма да го забравя, Графтън! Никога! Може дори да кажа на Паркър, че ти открадна кърпата му и му заключи каютата, докато той се къпеше!

— Но това беше твоя работа!

— Да, но когато съквартирантите вземат да си изкарват кирливите ризи, те почват и да лъжат и кой знае докъде могат да стигнат!

— По-добре недей — каза Джейк, — или аз ще им кажа, че ти си Фантома!

Ландийн му хвърли поглед изпод вежди, после отиде до леглото си и седна. Погледна пак Джейк и се ухили. — Е, тук вече си прав!

— Какво?

— Да, аз съм Фантомът! — каза той през смях. — Изобщо не ме подозираше, нали?

— Луд ли си? Всички мислят, че е някой извратен тип, когото трябва да пратят в психиатрично заведение. Ако те хванат, ще те екстрадират обратно в Щатите в усмирителна риза. Господи...! Майтапиш се, нали? — И Джейк се втренчи в лицето на Ландийн. — Опитваш се да ме метнеш!

— Хич не се опитвам! Вярно е! Аз съм Рицарят с наметалото. Или не, това беше Батман! Аз нямам наметало, нищо, че можех да използвам хавлията на Каубоя. — Той се качи върху леглото и зае артистична поза. — Аз съм Крилатата Мъст, Духът на бюрократичната глупост! — И се тръшна долу. — Не, трябва да измисля нещо друго.

— Откачил ли си, смахнат тип такъв! Защо, за Бога, трябваше да измисляш подобно безумие?

— А ти защо хвърли оня на крокодилите? Защото ти беше писнало от дръвници като него, без капка разум! Е, и на мен ми писна. „Лейтенант Пекърхед умело и храбро избегна плътния и точен вражески обстрел и проведе унищожителна атака срещу фермата за дървен материал в Банг Уанг. Смелостта и издръжливостта му правят голяма чест и дрън-дрън в духа на най-добрите традиции на Флота.“ — Гласът му премина в крясък. — Дотук ми е дошло от тия боклуци!

Той се вторачи в Графтън.

— Замислих се за всички тия лайна и реших да се изходя. После доста се посмях и ми олекна. Предложих още пет-шест души за медали и изпратих препоръките на Уилсън Заека. Тоя чекиджия направо се влюби в тях! А на мен този път не ми се повдигна, както обикновено!

Джейк се извърна към прозореца. В мъглата се виждаха неясните очертания на платното на джонка. Погледът му попадна върху търговски кораб, около който се бяха струпали шлепове и сампани и разтоварваха стока.

— Всеки кучи син от нас е герой — каза той.

— Ето това е тъпото в цялата работа — съгласи се Сами. — Всички момчета са герои. Рискуват си кожата при всеки скапан полет. Промъкват се през зенитен огън и ракети и пускат бомбите право в целта. Заплатите им не могат да компенсират всичко това. — Той се изправи и ритна рамката на леглото. — И за какво? Кажи ми за какво? Искам да знам, по дяволите!

— И аз искам да знам... — Джейк обърна глава към Сами. — Готов ли си за обед?

Сами не отговори веднага.

— Мисля, че да.

В асансьора бяха сами.

— Онова последното не беше моя работа. Отказах се много преди шкипера да научи и да се вбеси. Някой друг го е направил!

— Надявам се, че това повече няма да се случи!

— Май няма! Твърде много обичам да летя.

Вратите на асансьора се отвориха във фоайето, но Сами не помръдна.

— Може пък за всичко това да съществува обяснение — някакво разумно обяснение, което аз не мога да проумея.

— Дано да си прав! — каза Джейк, като си мислеше за зенитния огън, ракетите и Морган. — Наистина!

Излязоха във фоайето.

— Да беше я попитал дали има някоя приятелка!

— Другия път!

Джейк бавно предъвкваше една курабийка, твърде суха и сладка за неговия вкус. Беше жаден, но чаят „Даржълинг“ все още бе твърде горещ. Пиеше му се бира. Погледът му попадна върху бялата колона зад Кали — беше дебела за четирима, издигаше се върху мраморна основа и беше позлатена при върха. По високите тавани също имаше позлата.