Стивън Кунц - Полетът на Интрудър

— Кали.

— Кали?

— Точно така.

— А второто ви име?

— Макензи.

Джейк кимна с глава.

— Е — каза тя, — не мислиш ли, че името Кали не се среща много често?

— Никога не го бях чувал.

— Не искаш ли да ти кажа как съм го получила?

— Ами да. Как си го получила?

— Радвам се, че най-после и ти зададе някакъв въпрос — каза Кали. — Когато бях малка, брат ми, съвсем малко хлапе, не можеше да изговаря правилно името ми — а то е Керълайн. Така че Терън, т.е. брат ми, ме наричаше Кали. По-лесно му беше.

Джейк се усмихна.

— Терън?

— Да, Терън — каза тя. — Между другото, нека ти разправя и историята с името на брат ми. Много е интересна.

— Ами давай!

— Когато брат ми беше малък, най-малката ни сестра — тогава истински дребосък — не можеше да изговаря първото му име, което беше — ъъъ — Алойзиъс. И... — Тя започна да се смее.

Джейк се присъедини към нея. Стояха на улицата лице в лице, а пешеходците ги заобикаляха.

— Сериозно? — попита Джейк. — Откъде идва името на брат ти? Как се пише?

Кали го изговори буква по буква.

— Баща ми го е прочел в една книга, докато майка ми била бременна. Мисля, че... Джейк! Трепериш! — И тя протегна ръка, за да го докосне по гърдите, близо до сърцето. — Нищо чудно! Тениската ти е вир-вода! По-добре се връщай и се преоблечи в сухи дрехи. Къде си отседнал?

— В хотел „Пенинсюла“.

— А, „Пенинсюла“! Великолепен хотел, направо първа класа! Харесва ли ти?

— Да, но е скъпичко. Плащаш си за удоволствието.

— Така си е. Когато дойдох за първи път в Хонконг, наех там стая, преди да си намеря апартамент в града. Толкова много ми хареса, че не ми се тръгваше. Но успях да открия хубава квартира на две минути път от работата си.

Кали вдигна сламената шапка от главата си и с ръка приглади косата назад. Тъмнокестенявите ѝ къдрици стигаха до раменете, а очите ѝ бяха дори по-тъмни на цвят и проблясваха като лъскави черни камъчета.

— Е — каза тя, — не искаш ли да знаеш къде работя? Джейк се усмихна глупаво.

— Разбира се, че искам. Тъкмо се канех да попитам.

— Ще ти кажа, само защото ми зададе този въпрос. Работя в Американското консулство.

— Какво точно?

— Върша доста неща. Но през повечето време разглеждам случаите на китайски бегълци от континента, които искат да получат виза за Щатите.

— Харесва ли ти работата?

— Не е лоша. Държавният департамент изисква от нас доста писмени формалности по тези визи. Понякога имам чувството, че работата ни е да покриваме с хартия човешкото нещастие на китайските бегълци. Те рискуват всичко, за да избягат в Хонконг.

— Е, книжните плъхове са навсякъде. Те всъщност ще наследят земята.

— Това е абсолютно вярно. Слушай, Джейк! Аз наистина трябва да вървя. А ти трябва да се връщаш в „Пенинсюла“.

Тя вдигна чантата си и я метна на рамо.

— Кали, ще се срещнем ли за обяд? — Тя поклати глава. — А за вечеря?

— Благодаря, но за съжаление няма да мога и за вечеря.

— Защо не се поразходим следобед? Да поразгледаме града...

— Днес май не е най-подходящият ден за това. — Кали въздъхна. — Знаеш ли какво, може да се видим за следобедния чай.

— Следобеден чай ли?

— Никога ли не си си правил среща за чай?

— Не, но съм готов да опитам. Къде ще се видим?

— В твоя хотел. Във фоайето. Там правят чудесен чай. Какво ще кажеш за 16 и 30?

— Чудесно — в 16 и 30 — каза Джейк. — Ще те чакам!

Тя се извърна и бързо закрачи в дъжда. Като мина половин пресечка разстояние, обърна глава и спря. Той все още я гледаше.

— Не стой така! — извика тя. — Иди и се преоблечи в сухи дрехи.

Джейк махна с ръка.

— Ще се видим в хотела.

И тръгна в обратната посока. Ускори ход и след малко затича, без да обръща внимание на студа и мускулната треска.

— Можеше поне да я попиташ дали има някоя приятелка! — извика Сами от банята, където се бръснеше.

Джейк стоеше до прозореца и гледаше дъжда и сивите облаци, които се плъзгаха бързо над пристанището. Водата беше спокойна и тъмна, сякаш отгоре ѝ бе разлят петрол; шлеповете, фериботите и сампаните оставяха ясно очертани бразди по повърхността. Пристанището приличаше на езеро.

Като се прибра в хотела, той дълго се кисна във ваната. Сега вече започваше да усеща болките в прасците.

— Да можеше да спре този дъжд!

— Ако бях на твое място, щях да я попитам дали няма някоя свободна приятелка, скътана за теб! Светът е пълен със самотни жени, които вехнат от желание да срещнат някой готин тип с дебела пачка. Ето ме мен — достоен, красив, с добро финансово състояние, а ти дори не си дал един-единствен шанс на някоя от тези линеещи хубавици! Това ли ти е приятелството, питам аз!