Стивън Кунц - Полетът на Интрудър

— Дявол те взел, Графтън — развика се Ландийн, — вдигай се задника от шибаното легло и да вървим в Хонконг!

— Добре, добре! Не викай, главата ми се пръска! — Джейк изпусна една дълга въздишка. — Сигурен ли си, че наистина искаш да отидем?

— Да, наистина искам да отидем, стара кранто! Джейк се изправи.

— Стомахът ми се бунтува здраво!

— В самолета ще хапнеш нещо.

— Преливаш от съчувствие днес! ТИ може и да ядеш в самолета, A3 ще ям в клуба след 20 минути.

След 15 минути те вече бяха на път към клуба, понесли личния си багаж и летателните принадлежности, които трябваше да изпратят обратно на кораба. Бяха преполовили пътя, когато Джейк пусна чантите на тротоара и повърна в тревата.

— Нали няма да тъпчеш още храна в тоя стомах?

— Само малко супа. Трябва да хапна нещо или ще ми е зле цял ден.

— Следващият път не пий толкова!

— Трябвало е да станеш проповедник!

— И да се размина с толкова много жени! Как не! — отвърна Ландийн и закрачи надолу по тротоара.

В хладния полутъмен клуб Джейк се почувства по-добре. Сервитьорката дойде и Ландийн първи направи поръчката си.

— Яйца по бенедиктински, шунка и половин бутилка шампанско.

Стомахът на Джейк се обади. Той си сложи слънчевите очила и поръча доматена супа, мляко и препечена филийка. След като сервитьорката се оттегли, подпря брада на ръцете си и се загледа през прозореца към пристанището. Опита се да си спомни какво се беше случило предишната вечер, но в главата му всичко бе станало на каша.

— Разбрах за приключението ви в По Сити снощи — отбеляза Сами. — Може би ще искаш да научиш, че това е една от причините, поради които ти и аз се измитаме оттук за няколко дни. Рано или късно някой ще изплюе камъчето. Никак няма да ти навреди, ако оставиш бурята да бушува тук, докато ти си в Хонконг. Когато корабът излезе в открито море и трябват хора, за да попълнят наряда за полети, висшестоящите ще погледнат на този малък епизод по-благосклонно.

Графтън сви рамене.

— Как ще стигнем до там?

— Всичко е уредено. Снощи се запознах с някакъв от аероклуба, който е разквартируван тук. По обед ще излетим с една Сесна за Манила, където ще хванем някой полет. Сигурен съм, че ще успеем. Ще ни вземе, ако си платим.

— Колко?

— По 10 долара.

— И какво чакаме?

След като минаха през митницата на летището Кай Так в Хонконг и обмениха пари, Ландийн и Графтън спряха едно такси и се насочиха към хотел „Пенинсюла“ — огромен, стар луксозен хотел сред сградите по брега на Каулун, с изглед към пристанището. Остров Хонконг се виждаше отсреща, на около миля.

— Защо искаш да отседнем тук?

— Робърт Л. Скот е стрелял по този хотел с П-40 през Втората световна война, когато японците са го използвали за главен щаб.

— Кой е Робърт Л. Скот?

— Човекът, който е написал „Господ ми е втори пилот“.

— А аз мислех, че просто гледката ти харесва.

Ландийн беше настоял да вземат стая с изглед към залива. От тавана висеше полилей; двете легла във викториански стил бяха огромни. Впечатляващата богато орнаментирана мебелировка съответстваше на големината на стаята. Щом пиколото получи бакшиша си и ги остави сами, Джейк отвори прозореца. Вътре нахлу морският бриз.

— Искам от теб една услуга, Сам!

— Кажи.

— През следващите четири дни не споменавай нито бомбите, нито ескадрилата, нито войната! Всичко това е голяма гадост, в която съм затънал до шия.

— Няма да е трудно — каза Сами.

Не след дълго двамата слязоха във фоайето и се насочиха към бара.

Когато на другата сутрин Джейк стана от леглото си, усети, че леко му се вие свят. Погледна треперещите си ръце. Писъците, които го бяха събудили, още звучаха в ушите му. Затътри се към креслото до прозореца и се стовари върху меките възглавници.

Отделните фрагменти от съня му се стопиха отвъд пределите на съзнанието, като че потънаха в морските дълбини. Спомняше си, че беше сам в един Интрудър и пикираше към някаква цел, която блещукаше в нощта — обект от такова значение, че с бомбардирането му той, Джейк Графтън, можеше да сложи край на войната. Но КАКВО представляваше този обект? Как щеше да проведе атаката без навигатор? Помнеше, че след като пусна бомбите и започна да набира височина, не усети никакво претоварване. Но Интрудърът се разтресе, после заподскача лудо и започна да се разпада сред воя на вятъра, който внезапно премина в пронизителните писъци на стотици хора в смъртна агония.

Джейк въздъхна. Значи, беше изпортил всичко. Беше опитал да бомбардира някаква цел, която, поне този път, имаше голямо военно значение, но я бе пропуснал. Очевидно беше станало точно това. Нима бомбите му бяха попаднали в претъпкана с хора болница?