Стивън Кунц - Полетът на Интрудър

Хвърли се към вратата, после хукна нагоре по някакво тясно стълбище. Сюзи и Боксмън го следваха по петите. На осветената само от една гола крушка площадка на втория етаж, Сюзи отключи някаква врата и тримата нахлуха в тъмна стая. Идващата от улицата светлина беше достатъчна, за да очертае неясните контури на разпръснати безразборно из цялото помещение мебели.

Те се скупчиха на прозореца и задъхани се загледаха надолу към кръчмата. По улицата и тротоара нямаше никой друг, освен проснатия в прахта Обица и комендантските в бели униформи, изправени до него. Разхождащите се наоколо патици и пилета явно не знаеха какво да правят сега, когато собствениците им се бяха изпарили яко дим и те бяха свободни. Двама от патрула вдигнаха моряка на крака и го поведоха нанякъде.

— Бас ловя, че това ще му е за обица на ухото на кучия му син! — каза Боксмън.

— Не трябваше да го правим! — Действието на адреналина вече отслабваше, а с него си отиваше и тръпката от случката.

— Добре му дойде!

— Обаче напълни гащите! Видях го, докато го измъквахме от водата. Толкова здраво сме го изплашили!

— Може пък да им каже, че сме го спасили, след като случайно е паднал в езерото.

— А може и слънцето утре да не изгрее!

Сюзи се беше ухилила до уши.

— Вие научили него добър урок! Не да плува сам.

Избухнаха в смях.

— Момчето дори трябва да ни е благодарно! На нас дължи най-силната тръпка в живота си! — каза Бокс, кикотейки се.

— Бас ловя, че само в крокодилите му е била главата — Джейк едва можа да си поеме дъх от смях.

Веселието им най-сетне утихна. Графтън усети, че ухото му пулсира.

— А ти защо му пусна крака?

— Знам ли, по дяволите! — Боксмън се почеса. — Май забравих, че има крокодили. Струваше ми се напълно в реда на нещата да го хвърлим в езерото. Всъщност, защо трябваше да го правим?

— Защото беше мръсно копеле.

Сюзи обви ръце около Боксмън и го дари с една широка, ослепителна усмивка.

— Мен нали няма хвърли?

— Не, не, хвърляме само моряци!

— Ти мене харесва?

Боксмън я прегърна и целуна по устните.

— Май ще ми харесаш повече с малко сол!

Тя отново се засмя и сложи лявата му ръка върху малките си гърди.

— Ммм! — каза летецът.

Джейк се запъти пипнешком през тъмната стая към вратата. Щом я отвори, от единствената електрическа крушка на стълбището нахлу светлина и освети седнала в кресло в ъгъла възрастна жена. Имаше дребничка фигура, сребриста коса и сбръчкано лице. В тъмнината се чуваше кикота на Сюзи. Старицата отвори уста в беззъба усмивка. Излизайки, Джейк тихо притвори вратата отвън.

По-надолу, на улицата, комендантският патрул все още стоеше до кръчмата, така че Графтън ги изчака да обърнат гръб, после излезе на тротоара и тръгна в обратна посока.

Слънчевите лъчи пропълзяха по леглото и събудиха Джейк Графтън. Той обърна глава на другата страна, за да ги избегне, но горещото слънчево петно продължи да напредва, докато окончателно не прогони съня му. Някъде навън писукаше птица.

Той се почувства неудобно, изправи се и се облегна назад. Устата му беше пресъхнала, а от лявата страна на главата му имаше подутина — спомен от удара, който едва не му бе отнесъл носа. „Повече няма да се докосна до цигара, или да близна алкохол, дори и да доживея до сто години!“, закле се той пред себе си. Болката сякаш затихваше, ако стоеше със затворени очи, абсолютно неподвижен. Беше задрямал отново, когато вратата се отвори.

— Как е махмурлука? — попита Сами. Извади аспирин от тоалетното си несесерче и го постави в ръката на Джейк. — Изгълтай това. Ще ти олекне.

Джейк полека отвори едно око, огледа белите таблетки и прецени кое ще натежи повече на везните: дали очакваното облекчение от хапчетата или усилието да се занесе до умивалника. Накрая се повдигна, измина пътя до там и се върна в леглото. Ландийн се беше излегнал на сянка.

— Колко е часът? — запита Джейк.

— Толкова, че е време да тръгваме за Хонконг! Джейк се вторачи страховито в приятеля си.

— Точно така. Добре чу. Хонконг. Двамата с теб. Вече ходих на кораба, намерих Татенцето и попълних формулярите за отпуската. — Ландийн скочи от леглото и размаха два листа хартия. — Заминаваме за Хонконг за няколко дни.

— Не виждаш ли, че умирам от свръхдоза алкохол? Вече съм полумъртъв. Не мога да те взема насериозно. Защо искаш да отидем в Хонконг? Ами че аз нямам пари да кръстосвам със самолет из целия Ориент! Нито пък изпитвам желание. Остави ме да си умра на спокойствие, чуваш ли!