Стивън Кунц - Полетът на Интрудър

— Фердинанд иска да знае как се чувства човек по време на боен полет и какъв може да бъде новият му пилот. Малко е притеснен, че накрая ще се озове в един самолет с теб.

— Не, не съм! — побърза да вметне Фердинанд; очевидно му се искаше да не беше питал за това.

Джейк се ухили.

— Сам ще трябва да си отговориш на тези въпроси!

— Не лъжи малкия, Джейк! Кажи му всичко както си е.

— Аз мога да ти изясня въпроса — предложи Дърфи. — Ако изкараш първия полет, без да напълниш гащите, значи си добре.

— Амин!

— Е, няма да се измъкнеш със съвсем чисто бельо, но надежда винаги има!

— Хайде да отлитаме към брега! — рече Боксмън и стана.

— Да отидем в града!

— Допий си бирата — каза му някой.

— По дяволите бирата! Готов съм. Хайде да тръгваме.

— Кой ще наглежда Боксмън? — попита Джейк.

Някой обикновено трябваше да го придружава, за да го върне на кораба, ако в ентусиазма си той не си преценеше добре възможностите, както ставаше понякога.

— Тази вечер Фердинанд ще пърха около него.

— Няма нужда никой да ме наглежда! И сам мога да се справя. — Боксмън вдигна чашата си и я пресуши. — Идваш ли, Джейк?

— Май ще се помотая още малко тук.

— По-добре ела, Джейк! Все ще се намери и за теб едно сладурче в По Сити.

— Ами... — Джейк не се чувстваше във форма, за да се отдаде на удоволствия, но в сравнение с него Фердинанд приличаше на агне, което водят на заколение. — Добре, ще дойда с вас.

— Това се казва мъж, Желязна Ръка!

— Благодаря ти, Бокс! Имах нужда някой да ми го каже! Петимата спряха едно такси пред клуба. Натъпкаха се в колата — японско производство — и Боксмън нареди на шофьора:

— Карай към главния изход и не пести конете!

Малката машина потегли на две гуми, сред облаци изгорели газове.

Пътят през моста, който свързваше военно-морската база с Олонгапо Сити, винаги действаше отрезвяващо на Джейк. Насред мръсния канал бяха насядали деца в лодки и подвикваха на моряците да им подхвърлят някоя монета. Джейк погледна през перилата. Вонята на един от най-големите отходни канали на тая земя го накара да се отдръпне обратно.

— Хей, Джо! Хвърли ми четвърт долар — десетгодишно момченце внимателно крепеше равновесие на носа на една лодка и държеше рибарска мрежа в ръце. Насред лодката седеше момиче, вероятно сестра му, и от време на време раздвижваше греблата, за да се задържат на едно място.

— Хвърли ми десетак, Джо! Хайде бе, Джо! Само един скапан десетак!

— Няма как, малкия!

Разложен свински труп се носеше по мръсната кафява вода близо до децата.

— Ти си едно скръндзаво копеле, Джо! Хвърли ми пет цента и покажи, че не си скръндзаво копеле!

Джейк намери десетак и го хвърли на момчето, което ловко го хвана в мрежата.

— Благодаря, Джо! Дано не пипнеш трипер! — белите зъби на детето проблеснаха върху мургавото му лице.

— Дано да забогатееш, момчето ми, и да станеш шеф на някоя банка!

Боксмън го хвана за ръката.

— Ти досега не си ли виждал Мръсния Бардак?

— Да, но...

— Намира се до Американския клуб. Точно там отиваме. Петимата мъже си запроправяха път през улиците, като страняха от групите моряци и малките просяци, които подвикваха „Хей, Джо!“ или продаваха стъклени огърлици. Опитваха се да избягват калта и водата, която изхвърчаше изпод гумите на преминаващите джипове — допотопни машини, марка „Уили“, с брезентови покривала. По улиците се разхождаха препасани с патрондаши филипински войници, преметнали пушки и автомати през рамо. Пред вратата на всеки бар стоеше на пост по един въоръжен до зъби юнак, чиято работа беше да се грижи за реда.

— На човек му се струва, че още малко и ще види Панчо Виля да препуска из улиците! — каза Джейк. По Сити винаги го потискаше и той добави: — Страхотно място за някои от телевизионните евангелисти: — „Четете Библията, хора, или ще свършите тук!“ Накрая на програмата може да покажат надпис, че предаването се излъчва на живо от Ада.

— Ако някой реши да направи клизма на Земята, именно тук трябва да пъхне маркуча! — отбеляза Боксмън. — Я да влезем ей тука! Познавам момичетата.

И той изчезна в някакъв тъмен вход, над който светеше счупен неонов надпис: „Американски к..уб“. Като видя Боксмън, едно от момичетата засия.

— О, Бокс, ето че се връщаш! — изписка тя и му се хвърли на врата.

— Това е Сюзи. Тя е моята bonita senorita. Хайде, сладурче, намери една свободна маса за мен и приятелите ми.

— А момичета? — запита тя.

— Не! — казаха Джейк и Фердинанд в един глас.