Стивън Кунц - Полетът на Интрудър

— Ще се видим по-късно, Джек!

Стюардът-филипинец в общежитието за несемейни офицери изгледа тримата летци с подозрение.

— Кога пристига вашето кораб? — запита той.

Не беше позволено общежитието да се използва от офицери, чиито кораби се намират в пристанището.

— Информацията е секретна — каза Ландийн, без да му мигне окото. — Не знаете ли, че сме във война? — и се подписа срещу номера на стаята си.

Стюардът скръсти ръце на гърдите си. Несъмнено му се беше налагало да се занимава с много от екипажите във Флота, които бяха склонни да пренебрегват всякакви правила, освен своите собствени.

— Трябва да напуснете стая, когато вашето кораб дойде. Стаи има малко.

— Можеш да разчиташ на нас — каза Ландийн, вдигна багажа си и поведе групата надолу по коридора.

— Добре стана, че пристигнахме тук преди сганта от Шило да започнат да се тълпят около басейна. Така тоя щеше да разбере, че е пристигнал кораб.

Уговориха си среща след петнадесет минути при басейна. Джейк взе един душ и като излезе, се натъкна на приятелите си във фоайето, така че всички заедно тръгнаха към басейна зад дългата извита сграда на хотела.

— Шест джина с тоник за приятелите ми и мен! — извика Джейк на сервитьорката и скочи във водата.

Сами и Марти го последваха. Когато първата група офицери от кораба пристигна при бара, джинът, хладката вода и горещото слънце взети заедно вече бяха подействали освежаващо на тримата мъже.

— Как е водата, а? — попита Малкият Оги.

— Скъсахме се да плуваме. Много ще се минеш, ако не скочиш!

Малкият пусна торбата с принадлежности в краката си и остави питието на масата.

— Така е, по дяволите! — рече той и както си беше облечен, се хвърли в басейна.

— Великолепно — каза Марти, когато Малкият се появи на повърхността. — Откъде ще вземеш сухи дрехи?

Малкият се измъкна от водата и събу обувките си да съхнат.

— В торбата са. И това съм предвидил — той се засмя и се зае с питието си. Боксмън Уолкуиц се приближи с висока, пълна със силен ромов коктейл чаша.

— Ще ходиш ли в града довечера, Боб? — поинтересува се Сами.

Боксмън пи и разкърши рамене. — Ще видим.

— Ще видим другия път. Само с кран могат да те удържат!

— Да не съм крив, че харесвам жените? — запита Боб. — А и какво ви става на вас всичките? Може пък да сте педита? — отпи пак и се ухили на сервитьорката. — А аз вече съм влюбен.

— Мислех, че се влюби в нея още първия път, когато спряхме в Куби. Тя не ти ли даде нещо за спомен?

Боксмън се загледа в полюшващата се фигура на отдалечаващото се момиче.

— Ами! Не беше тя! Как ще е тя! — поклати глава. — Ами! Всичките ме помнят!

— Добре ли чух? — Сами пъхна пръст в ухото си и го развъртя.

— Eгa ти самочувствието! — каза Джейк, донякъде впечатлен. — Какво е това, дето ти го имаш, а ние го нямаме?

— Питай Лудия Джак следващия път, като го видиш! — каза Боксмън самодоволно. — Виждал е толкова пъти това, което те вълнува, че вече го използвам за свидетел.

Избухнаха в гръмък смях и светът отново се превърна в уютно местенце, където нямаше място за авиацията.

Когато същата вечер Ландийн и Графтън пристигнаха в офицерския клуб на нос Куби, завариха там Каубоя с група приятели, насядали в дъното на ресторанта. Те пиеха уиски, ядяха пържоли и се забавляваха. Каубоя разискваше скандала на деня — историята с Фантома.

— Господ да му е на помощ на горкия идиот като го хванат! Сигурно за пръв път от сто години ще го теглят под кила. Но по-напред ще го изпекат жив, а след това ще го увесят на нока.

Джейк и Сами дадоха поръчката си на сервитьорката и се заслушаха в думите на Каубоя.

— Които го търсят няма никога да го хванат, мисля аз. Несъмнено ще завардят всички удобни помещения и ще проведат голямо разследване.

— А как тогава да го заловят?

— За да докопаш това момче ти трябва по-остро обоняние и малко повече познания за човешката природа. — Каубоя отряза парче пържола и задъвка бавно. — Човекът, за когото говорим, е индивидуалист — отявлен индивидуалист, ако трябва да употребим клишето. Върши всичко, без да го е грижа какво мисли останалия свят за него. Има хубаво чувство за хумор и обича да гледа как хората му се смеят.

Значи, да изключим половината офицери от летателния състав — каза Сами.

— А, не съм свършил още. Нашето момче обича рисковете. Действат му ободряващо.

— Тогава махаме и голяма част от познатите ми, Каубой! — изкикоти се Малкият Оги.