Стивън Кунц - Полетът на Интрудър

— Ще успея, когато връча на всяко по един долар. Тя извърна глава и го погледна.

— Подкупът е нещо много ефикасно в Хонконг — каза момичето и по устните ѝ пробяга усмивка. Белите ѝ зъби блеснаха върху обгорялото ѝ от слънцето лице; кожата ѝ беше гладка и чиста, с изключение на една малка кафява бенка на лявото слепоочие. Не носеше грим или поне Джейк не забеляза такъв.

— Не познавам добре Хонконг — каза той, като междувременно си мислеше, колко по-добре би било да се беше избръснал.

Тя не отговори на забележката му, а вдигна молив към устните си и се вторачи в работата си. Докато я чакаше да каже нещо, Джейк насочи поглед към децата от рисунката — те се носеха над тротоара, без да ги е грижа, че са без крака. Накрая каза:

— Някога опитвали ли сте да снимате?

— Не — отвърна момичето, без да вдига глава.

— Исках да кажа, че може например, да снимате децата и да поработите върху скицата вкъщи, като я сравнявате със снимката. Дори може да им очертавате краката върху снимката, за да свикнете.

Джейк се премести по-наблизо и клекна до нея, поставил лакти върху коленете си.

— Е, аз не разбирам нищо от изкуство. Скици, картини — нищо не ми говорят. Ако предложението ми е тъпо...

— Винаги ли бягате в дъжда по къси гащи? — Тя го изгледа с вдигнати вежди. — Май не на децата, а на вас ще ви се наложи да отидете и да си купите дълги панталони — по устните ѝ се плъзна усмивка. — Ако го направите, ще ви дам един долар.

Джейк се ухили.

— Американски долар или хонгконгски? Тъкмо като отида за панталони ще ви купя и фотоапарат.

— Туш — каза тя. Завъртя се върху стола, за да се обърне с лице към него и приглади джинсите с ръце, сякаш бяха пола. — Вие сте военен, нали така? — отбеляза го тя решително.

Джейк се изненада.

— Откъде разбрахте?

— По прическата. Не е трудно да разбереш кой е военен. Но тениската ви е просто страхотна! Наистина ли сте член на Спортния клуб в Джърси?

— Не, откраднах я от един на име Паркър Каубоя, който пък я сви от Малкия Оги. Докато някой не ми я гепи, е моя!

— „Каубоя“, „Малкия Оги“ — за коя служба говорите?

— Флота. Пилот съм във военноморската авиация.

— Летите от самолетоносач? И над Виетнам?

— Уви, да.

— Защо „уви“?

— Защото е гадна работа.

— Тогава защо го правите? Джейк сведе поглед.

— Когато носиш униформата и получаваш заплата за това, ще летиш, където ти кажат.

— Не успяхте да ме убедите — каза тя. — Значи в Хонконг сте в отпуска? За колко време?

— Само за няколко дни. Трябва да тръгвам в понеделник сутринта.

Джейк изстена и бавно се изправи.

— Малко съм се схванал!

— Сигурно сте измръзнал до кости — каза тя. — По-добре идете да изпиете нещо горещо.

— А на вас не ви ли е също студено?

— Всъщност да. Струва ми се, че и аз достатъчно седях навън в това лошо време.

Момичето се извърна, прибра моливите и скицника в една голяма провиснала кожена чанта. От страничния джоб измъкна сгънат военен дъждобран. Джейк мушна ръце под мишниците си, за да се стопли.

— Какво ще кажете да изпием по нещо топло? Кафе, чай, или каквото и да било? Мисля, че и двамата имаме нужда.

— А на мен ми се струва, че вие имате по-голяма нужда, отколкото аз — каза тя, широко усмихната и се наведе към столчето. — Съжалявам, но имам уговорка с приятелка да ходим по магазините тази сутрин. — Бутна едно езиче на седалката и тя се събра вертикално. — Срещата ни е в 10. — Сгъна краката на столчето и го прибра в чантата.

— Изумително! — отбеляза Джейк. — Това се казва играчка! А може ли да се видим по-късно? За обед или за вечеря? Бих искал да се опознаем по-добре.

Сега тя стоеше с лице към него и с кръстосани на гърдите ръце.

— Страхувам се, че малко се изложихте пред мен в началото. Май аз задавах повечето въпроси! Вече знам нещичко за вас, а вие за мен — нищо.

— Не попитахте как се казвам — каза той.

— Хванахте ме! И как се казвате?

— Джейк Графтън.

— Приятно ми е, Джейк! — Тя започна да разгъва дъждобрана. — Добре си поприказвахме.

Несъзнателно, той леко докосна с ръка лявото ѝ рамо. То се побираше в дланта му и той усети през пуловера топлината на тялото и дребничките ѝ кости. Момичето отстъпи крачка встрани.

Джейк каза:

— Хей, това не беше честно! Аз май не съм от ония, дето много приказват.

Тя започна да навлича дъждобрана. На него не му се искаше да я пусне да си върви.

— Наистина, бих желал да ви опозная по-добре. И като за начало, нека разбера как се казвате! Момичето пое дълбоко въздух.