Стивън Кунц - Полетът на Интрудър

— Виждам, че не ти се говори за това — каза Кали.

Столовете им бяха разположени редом и за да говори с нея, той трябваше да се извръща по неудобен начин. Чаят и курабийките — келнерът-китаец ги бе нарекъл „бисквити“ — бяха поставени на ниска масичка пред столовете.

— Разкажи ми нещо за самите полети. Това наистина обичаш, нали? — И тя отпи от чая, в очакване на отговора му. Без шапка лицето ѝ изглеждаше по-закръглено, с меки черти и още по-младо. Косата — сресана и прибрана — сякаш не беше толкова къдрава.

Обширното фоайе кънтеше от разговорите на много хора.

Джейк трябваше да се напряга, за да бъде чут.

— Разбира се, обичам да летя — Защо, по дяволите, бе насочила диалога към войната! — По едно време си мислех, че съм най-големият късметлия на този свят — авиацията ми плаща да върша нещо, което бих вършил с удоволствие и без пари!

— Вече не мислиш ли така?

— Понякога. Понякога. — Джейк отпи от чая. Липсваше му захар. Той остави чашата обратно на масата, със съзнанието, че повече няма да я докосне.

— Разкажи ми нещо друго, Джейк! Какво изпитваш, докато летиш? Вълнуваш ли се? Може би е като да се возиш на скоростно влакче в някой увеселителен парк?

— Понякога е така. Но истинското усещане не е в това. — Джейк търсеше точните думи, докато Кали го наблюдаваше иззад чашата с чай. — Все едно — каза той, — че си дете и си се престорил на болен, за да те оставят вкъщи и да не отидеш на училище. Всички останали са на работа, на училище, по фабрики и канцеларии. Само ти си седиш в пилотската кабина с чувството, че си се отървал от нещо неприятно; носиш се плавно и с удоволствие сред облаците и гледаш надолу към земята. Веригите са паднали, ти си свободен и привилегирован от съдбата, че имаш възможността да летиш. — Той поспря за момент. — Но на земята един пилот се чувства като пътник, който очаква влакът му да пристигне. Неспокоен е, няма търпение да тръгне нанякъде. Просто си запълва времето, докато чака самолета отново да го издигне във въздуха. На земята пилотът е като гостенин.

Кали постави чашата си на масата.

— Много хубаво го каза!

Докато говореше, Джейк усещаше, че гласът му става все по-дрезгав.

— Ужасно съм жаден! Защо не отидем в бара?

Сега те седяха с лице един към друг, а столовете бяха по-удобни от тези във фоайето. Кали си поръча джин с тоник, а Джейк вече беше преполовил бутилка бира „Сан Мигел“. Посетителите в бара бяха много малко, а на пианото нямаше никой.

— Не съм убедена, че чаят ти хареса — каза Кали. Джейк се усмихна.

— Май не се чувствах много на мястото си. Там, където съм роден, не се пие чай.

— Откъде си?

— От едно малко градче във Вирджиния, на име Раджвил. Намира се в югозападния край на щата, недалече от границата със Северна Каролина. Там не се случват дяволски много неща — Джейк отпи една голяма глътка. — А ти откъде си, Кали?

— От Чикаго. „Хайд Парк“. Това е кварталът на Чикагския Университет. Баща ми преподава в икономическия факултет, а майка ми е в катедрата по чужди езици.

— И ти ли си била студентка там?

— Естествено. Всичко бе предрешено. Там получих дипломата си и останах, за да специализирам в областта на чуждите езици.

— Значи си последвала семейната традиция.

— Точно това беше проблемът. Родителите ми смятаха, че трябва да правя академична кариера. Много се разстроиха от решението ми да се явя на изпит за работа в чужбина, а когато го взех, истински се разочароваха. Умоляваха ме да остана и да правя докторат, но — както се казва — аз исках да видя света.

— А също и да бъдеш самата себе си.

— Да, това е голяма част от истината.

— Тогава сигурно говориш китайски — каза Джейк.

— Ъхъ. Учила съм предимно мандарин, а сега се занимавам и с кантон.

— Впечатляващо.

— Китайският, т.е. говоримият китайски, не е толкова труден, колкото си мислят повечето хора. Граматиката му е лесна. Да се научиш да четеш на китайски, обаче, е значително по-трудно.

— Ти можеш ли?

— Малко. Трябват ти години, за да потръгне по-гладко. Най-вече е въпрос на добра памет.

Джейк погледна чашата на Кали.

— Ти май още не си свършила, за да поръчам по още едно.

— Поръчай за себе си. Не ме чакай, моля те!

Джейк едва успя да вдигне поглед от масата и млад келнер-китаец се приближи веднага. Той посочи към празната бирена бутилка.

— Само за мен.

— Разкажи ми за родния си град — помоли Кали. — С какво се занимават там хората?

— Повечето от тях са фермери и отглеждат зеленчуци. Тези, които не се занимават със земеделие, са търговци.