Стивън Кунц - Полетът на Интрудър

Той реши, че няма да позволи сънят да го натовари с чувство за вина. Да върви по дяволите!

Стана и се протегна. Погледна Ландийн, който спеше по гръб с широко отворена уста и дишаше тежко. Джейк се усмихна. Хей, летецо, каза си той, знаеш ли какво трябва да направя? Заради теб, заради Морган и заради всички други, които си рискуват задника да гонят едното нищо! Трябва да намеря някой тлъст обект нагоре на север и да изтребя всичко живо в него. Един-единствен хубав обект — заради всички нас!

Той се запъти към банята, ухилен до уши при мисълта за дързостта си. Но какво толкова, по дяволите! Може и наистина да го направя.

Не си даде труда да се избръсне. Намери гуменките, късите гащи и тениската си на дъното на сака с дрехите. Облече се на проникващата през прозореца слаба светлина.

Слезе по задната стълба на хотела и веднага започна да тича. Само след няколко минути разбра, че никак не беше във форма. Дишането му бе затруднено и неритмично, а краката му сякаш бяха пълни с олово. Пък и времето не беше особено подходящо за тичане — въздухът бе студен, ръмеше слаб дъжд, от който скоро дрехите му щяха да подгизнат. Като се върне в хотела, задължително трябваше да си вземе гореща вана.

Наложи му се да криволичи из тесните улички и да извива насам-натам, за да избегне препятствията — велосипеди, от време на време по някой автомобил, пешеходци, вперили в него любопитен поглед, бъбриви деца с черни коси и лъскава кожа, които не му обръщаха много внимание, продавачи, разтворили сенниците пред магазините си и подредили стоките, чиито ярки цветове сякаш плисваха като река по улиците. Джейк се изненада, че малко след 8 часа сутринта навън има толкова много движение.

Почувства известно облекчение, когато стигна до Нейтън Роуд — булевард с четири платна и широки тротоари. Тичайки, той минаваше покрай магазини за електроника, камери, часовници, вносни парфюми и дрехи. Задминаваха го автобуси, надуваха клаксони таксита. Боядисаните в бяло и червено двуетажни автобуси му напомняха за Лондон, а големите угаснали неонови реклами — СОНИ, УИНСТЪН — ЦИГАРИ С ФИЛТЪР, КОКА-КОЛА — му приличаха на тези по Таймс Скуеър.

Беше вече минал около миля и половина, когато някакво яркочервено петно привлече вниманието му. Тичайки, той се приближи към него и видя, че това всъщност е червен пуловер на гърба на млада жена със сламена шапка и джинси. Тя седеше на метално столче под един сенник на входа на алея, която водеше към два жилищни блока. В скута си държеше малка скица и той успя да ѝ хвърли поглед, докато минаваше отзад. Виждаха се неоформените очертания на сгради и човешки силуети.

Реши, че ще бяга още 10 минути — пет минути в същата посока и пет обратно — надявайки се, че после пак ще открие жената. Дишането му вече беше ритмично и той стъпваше на пръсти. На другия ден сигурно щеше да има мускулна треска на прасците. 20 минути бягане са един хубав крос — за днес му стигаше толкова.

Когато се върна, видя, че тя все още седеше под сенника и продължаваше да рисува. Група деца, на възраст между 5 и 8 години, си играеха наоколо, без да обръщат внимание на ситния дъжд. Работата по скицата беше значително напреднала. Сградите и магазините вече бяха добили ясни очертания и сега момичето бе съсредоточило цялото си внимание върху децата, които явно я затрудняваха, защото на няколко пъти ѝ се наложи да трие с гумичката си.

Джейк остана за миг зад нея, после се премести отляво.

— Не е лошо — отбеляза той.

— Благодаря — отвърна му тя с американски акцент и го погледна. Джейк забеляза, че очите ѝ са много тъмни на цвят. Не беше на повече от 25 години.

— Обаче се страхувам , че рисунката не е толкова хубава. — И тя изчисти остатъците от гумата с ръка.

— Никак не е лесно, когато моделите не стоят на едно място. Момичето отново работеше върху децата, затова не му отговори веднага.

— Не съм сигурна, че щеше да ми е по-лесно, ако стояха неподвижни като статуи — каза тя, без да вдига поглед от листа.

— Никога не съм можела да рисувам голи крака като хората! А децата могат да те докарат до бяс с тези техни проклети, малки, пухкави коленца. Джейк се ухили.

— Предлагам следното разрешение — ще отида да им купя на всички по един чифт панталонки.

— И на момиченцата ли?

— Ами да — каза Джейк. — Ще им обясня, че от тях се иска да бъдат облечени в панталони, за да послужат на Голямото изкуство!

Тя се изсмя.

— С този аргумент сигурно ще успеете да ги убедите!