Стивън Кунц - Полетът на Интрудър

Гласът на Джейк Графтън проехтя по радиото в командната зала.

— „Атака“, тук 505. Мисля, че навигаторът ми е прострелян в гърлото. Трудно е да преценя. В момента е в безсъзнание. Искам разрешение за кацане!

— Дявол 505, „Атака“. Имаш Чарли! — „Чарли“ бе кодовото название на командата за кацане.

— Разбрано!

— 505, преминете на подхода — бутон номер 3 — и поставете код 0-3-0-0!

— Разбрано, кодът поставен.

На екрана на съседния пулт с промяната на кода метката на самолета промени формата си. Пилотът се обади на новата честота и получи указания за кацане от диспечера.

Шефът се извърна към току-що влезлия шкипер на А-6.

— Франк, май едно от момчетата ти е ударено доста зле! Ще пристигнат след шест-седем минути.

Капитан Кампарели кимна и седна на свободния стол до него. Единственото осветление в залата идваше от затъмнени червени лампи. До стената отсреща висеше плексигласовият планшет, висок седем и широк двадесет фута, върху който се отбелязваше статута на всеки боен полет — бомбардировачите във въздуха, както и тези, които очакваха заповед за излитане. Четирима матроси със слушалки на ушите стояха зад прозрачната дъска и записваха с жълт пастел отзад-напред постоянно променящите се, новопостъпващи данни. Зад тях имаше черно перде, благодарение на което хората изглеждаха почти невидими и блестящите жълти букви сякаш сами се появяваха и изчезваха. Капитан Кампарели се вторачи в планшета. На него пишеше: „505, Графтън, 9.0“. Той се замисли. Графтън и Макфърсън. Морган беше женен за онази чернокоса стюардеса от Юнайтед. Имаше двегодишен син. За Бога, рече си Кампарели, дано не ми се налага да ѝ пиша, че вече е вдовица!

— Как е този Графтън? — попита шефът.

— Това е първото му назначение, има вече две плавания по тези места. Стабилен е. — каза Кампарели и прибави: — Добре лети.

Но шефът вече се бе обърнал настрани, зает да решава кой ще може да излети след кацането на Графтън.

Франк Кампарели си пое дълбоко въздух и опита да се отпусне. Вече 20 години животът му се състоеше от бързи самолети, бурни нощи и кандилкащи се палуби. Беше почти на „ти“ с ненадейната смърт и дори бе намерил начин да се справя с кошмара — с отворени очи, глух за дрезгавите гласове край себе си, той започна да се моли.

Брулещият вятър развяваше косата и дрехите на застаналия на сигналната платформа Сами Ландийн. Фигурата му самотно стърчеше върху издадената площадка точно до полосата за кацане. Забеляза спасителния хеликоптер, Ангела, да лети в кръг на височина 300-400 фута до десния борд. Сами погледна назад към фосфоресциращата диря на кораба и проблясващите светлини на полюшващия се върху водата на една миля встрани есминец, чиято задача бе в случай на нужда да прибере катапултиралите на финала 6 6 финал — страната от полетния кръг, по която самолетът лети до кацането екипажи, ако спасителният въртолет не ги откриеше, а от миноносеца успееха да ги видят. Твърде несигурно бе това „ако“. Светлинки на няколко мили от двете страни показваха, че там има още два ескортни кораба.

— Ето ти едно радио, Ландийн. — Дежурният ръководител-кацания тази вечер, лейтенант Сони Боб Бетълс, му подаде приличащия на телефон предавател и се обърна към телефонния оператор, наричан на авиационен жаргон „говорителя“.

— Къде е той? — попита Бетълс.

„Говорителят“ се наведе към огромния микрофон, окачен на гърдите му:

— На 12 мили оттук, сър! Височина 1200 фута.

— Коя честота?

— Трети бутон.

РК-то се наведе и започна да върти копчето на големия предавател, сложен върху специална поставка на една височина с горния ръб на палубата. Двамата с Ландийн си поставиха слушалките на ушите и чуха гласа на диспечера, насочващ приближаващия се самолет.

— 505, колесника след осмата миля.

— Разбрано. — Джейк звучеше уморено.

Дежурният ръководител-кацане бе пилот на А-7, но като повечето офицери, които имаха такава квалификация, той бе в състояние да командва изпълняващия кацане пилот до опирането на палубата, независимо от типа самолет. Той правеше това разчитайки само на очите си и на опита, натрупан от над десет хиляди реални захода и поне още толкова симулирани на брега. В краката му лежеше пулт с най-различни сензори, но рядко му оставаше време да го поглежда.

— Кой пилотира 505, Сам?

— Графтън.

— С Макфърсън ли лети?

— Да.

Сони Боб кимна. Чуха Графтън да обявява спускане на колесника. Дявол 505 получи указания за снижаване по глисадата.