Стивън Кунц - Полетът на Интрудър

Джейк мина през цялата работилница и накрая излезе на откритата палуба в най-задната част на кораба, която представляваше нещо като широка веранда издигаща се на 15 фута над водата. За покрив служеше летателната палуба. Обикновено тук механиците изпитваха ремонтираните двигатели, преди да ги поставят на самолетите или пък морските пехотинци се упражняваха в стрелба по консервени кутии, но днес бе пусто.

Джейк разви горната част на летателния костюм, сложи желязото в един от дълбоките джобове и внимателно затвори ципа. Дрехата бе покрита с петна от засъхнала кръв. Ръждиво-кафява на цвят, тя бе най-много по десния ръкав на ризата. Джейк хвърли униформата си през перилата зад борда в пяната, стремглаво втурнала се към хоризонта. Зелената дреха за момент остана на повърхността, след което бавно започна да потъва надолу, към дъното на океана. Щяха да минат няколко години, преди платът да се разпадне напълно, а за стоманата бе необходимо цяло хилядолетие, за да се предаде накрая на извечното море. Но водата щеше да победи. Това бе сигурно.

Дори и след като дрехата остана на няколкостотин ярда назад, Джейк продължи като омагьосан да съзерцава бушуващата от четирите огромни корабни витла водна стихия. Бялата, с лек нюанс на зелено, пяна се подновяваше отново и отново — неуморим участник във вечния кръговрат. Като се изключат стоманата и кървавата дреха, които бавно потъваха надолу, никаква следа от човешко присъствие нямаше да остане тук, след като корабът отплуваше.

Може би и моят живот ще свърши по тези места, помисли си Графтън, ще пукна привързан в кабината на свален самолет или удавен след катапултиране в нощта. Видя се в мислите си заобиколен от акули. Привлечени от мириса на кръв или отчаяните опити на човека да се задържи върху повърхността на водата, сивите им туловища щяха да изплуват от тъмнината, за да разкъсат на парчета обречения нещастник. Опита се да си представи какво ще е усещането, когато зъбите им се забият в плътта му. Направи гримаса на отвращение и се обърна.

Каютата на капитан Кампарели се намираше в тих коридор две нива под хангара. Джейк се увери, че ризата му е прибрана в панталона, след което почука и влезе вътре.

Кампарели седеше зад бюрото си. Старши лейтенант Каубой Паркър, заместникът по планирането на ескадрилата, се бе разположил на койката, а началник-щабът, капитан Харви Уилсън, бе окупирал дивана. Папките на Кампарели бяха наредени върху хладилника, разположен точно до бюрото. Останалата мебелировка на каютата се състоеше от ниска масичка пред дивана и един шкаф зад преградата в ъгъла.

Като командир на ескадрилата А-6, Франк Кампарели беше отговорен за шестнадесет самолета, четиридесет офицера и триста и шейсет души персонал. Този пост бе получил след двадесет години служба и го смяташе за върха на военната си кариера. Тъкмо беше започнал да свиква всички тези хора да се обръщат към него с „Шкипер“. Зад гърба му го наричаха „татенцето“. Така казваха на всеки втори началник във флота, но тази вечер Кампарели имаше чувството, че напълно заслужава да бъде наричан по този начин. Нисък и мускулест, той имаше навика винаги, когато изпаднеше в дълбока раздумка, да поглажда късо постриганата си коса. Днес пръстите му не спираха да се движат нагоре-надолу по темето му.

Един от проблемите на Кампарели бе, че имаше няколко началника. Прекият му шеф по линия на бойното използване бе командирът на авиоотряда, който се състоеше от осемте ескадрили, разположени на борда на кораба. По административните въпроси Кампарели беше подчинен на един адмирал в Щатите, които бе началник на всички А-6 ескадрили, разпределени към Тихоокеанския флот. И накрая, понеже ескадрилата се намираше на борда на кораб от военноморския Флот, капитанът на кораба — Бома, имаше право на тежката дума по всички въпроси — били те оперативни или административни. Кампарели трябваше да е изкусен политик, за да оцелее в това псевдо-византийско общество, допълнително усложнено от силните личности, които го съставляваха, и понякога препокриващите се оперативни и административни проблеми. Често търпението и изобретателността му бяха сериозно предизвиквани, но обикновено успяваше да излезе с чест от всяка по-заплетена ситуация.

— Седни, Джейк! — Кампарели посочи към койката и Графтън седна до Каубоя.

— Искаме още веднаж да ни разкажеш за полета, след което ще ти зададем няколко въпроса. Каубоя трябва да приготви рапорта за смърт на член от екипажа, а началник-щабът ще води разследването. Чели сме писмения ти доклад. — Шкиперът кимна с глава към листата на бюрото.