Стивън Кунц - Полетът на Интрудър

Джейк повтори основните моменти от доклада си. Останалите слушаха внимателно, като от време на време го прекъсваха с някой въпрос. Каубой Паркър си водеше бележки в един жълт тефтер. Като отговорник за планирането в ескадрилата, той трябваше да следи дали всичко се върши по „правилата“, да следи изготвянето на наряда за полети и да се грижи всички пилоти да са добре обучени. Беше учител, треньор и, ако бе необходимо, надзирател. Понеже често трябваше да си дава мнението по различни въпроси, бе винаги сред тези, които трябваше да се занимават и с най-малките неприятности. Въпреки голямата си власт, Паркър бе обичан от по-младите офицери, заради професионализма си, както и заради готовността от време навреме да участва в някоя забавна шега. Тази вечер, както обикновено, лицето му не издаваше за какво мисли.

Харви Уилсън, началник-щабът, не записа почти нищо в тефтера си, въпреки че беше председател на комисията по разследването на случая. Той имаше коремче и малки черни очички, които почти не се забелязваха върху месестото му лице. Графтън знаеше, че Уилсън разчита подчинените му да направят пълните проучвания и въз основа на тях да изготвят доклад, който той щеше да подпише, след като нареди да го поправят и препишат няколко пъти. Щеше да замести Кампарели, когато той излезеше в пенсия след година. Джейк искрено се надяваше, че ще е напуснал ескадрилата, преди да се наложи Уилсън да поведе хората в бой. Дори бе писал до „Личен състав“ във Вашингтон, за да е сигурен, че ще стане точно така.

Франк Кампарели, от друга страна, бе отличен командир. Той изслуша разказа на Джейк, без да сваля от него проницателните си сини очи, които сякаш забелязваха всичко. Накрая Кампарели се облегна назад и вдигна крака върху кошчето за боклук.

— Звучи ми като трагедия, която е нямало как да бъде избегната. Най-добрите резултати бихме постигнали, ако винаги използваме самолетите си за това, за което са били създадени — нощни полети на пределно малка височина. Целта се поразява най-добре при минимална височина. Грешките при определяне на траекторията с радара, компютъра и инерциалната система водят до по-голяма вероятност за пропускане на целта, когато разстоянието, от което се освобождават бомбите, е голямо — мисля, че това на всички ви е пределно ясно. А ако сме горе на високо, примерно на 5-10 хиляди фута, само ракетите биха ни създали достатъчно проблеми. На 10 хиляди фута по теорията на вероятностите няма да ни стигнат бомбите, като се има предвид разсейването около целта. Не — заключи той, — трябва да се лети ниско и нощем. При това положение от време на време е възможно да ни застигне случаен куршум, който да направи големи поразии и дори да ни коства загубата на самолет. — Погледна към Графтън. — Или пък човешки живот.

— Ако противникът стане достатъчно добър при стрелба по нисколетящи цели, ще трябва да ги объркаме, като част от хората ни летят ниско, а други — високо — предложи началник-щабът.

Шкиперът не обърна внимание на забележката. Джейк се запита по какъв начин наличието на високо летящи самолети би намалило заплахата, ако виетнамците така или иначе се научеха да свалят нисколетящите. Според него тия отдолу щяха да си имат проблеми, независимо колко още бяха над тях в небето. Но Графтън бе само лейтенант, така че си замълча. Капитанът го попита:

— В рапорта си пишеш, че ракетата, която са изстреляли срещу вас отначало е летяла хоризонтално, а е загубила захват, когато сте се спуснали на 200 фута?

— Да, сър, точно така.

— 200 фута е дяволски ниско! — изръмжа началник-щабът. — Само да хлъцнеш на тая височина и можеш да ритнеш бакъра!

— Може и така да е — каза шкиперът и отново се зачете в рапорта. Джейк едва успя да се въздържи да не каже на Уилсън, че когато лети над Северен Виетнам изобщо не му е до хълцане. Погледна към Каубоя. Изражението му бе непроницаемо както винаги. Ако човек не го познаваше, би помислил, че неговият коефициент на интелигентност не е по-висок от възрастта му. Джейк се обърна към шкипера, като обаче с ъгълчетата на очите си не изпускаше началник-щаба от поглед. Нежеланието на Уилсън да лети нощем бе предмет на одумки и подигравки сред по-младите офицери. Зад гърба му го наричаха „Заека“. Такива като Макфърсън си отиват завинаги, а тъпанари като Уилсън продължават да си живуркат. По дяволите, Морг, защо трябваше да ти се случи точно на теб?

— Това, което ме притеснява, е следното — каза шкиперът. — Дали северновиетнамците получават от Съветите толкова добра техника, че да ни ловят с радарите си дори и в приземното ехо? Или пък ракетите им са съоръжени и с топлинни глави? Ако е така, тия ракети ще ни следват вече и надолу, а това би било повече от неприятно!