Стивън Кунц - Полетът на Интрудър

„Татенцето“ се облегна назад.

— Никой на кораба няма думата при определянето на целите. В тази война политиците и генералите са хората, които определят кой е следващия обект за нападение. Това е въпрос на политика. — Произнесе думата „политика“ като пастор, който е бил принуден да използва някаква мръсна псувня. Махна с ръка — жестът означаваше, че няма намерение повече да коментира темата за целите и хората, отговорни за тяхното избиране. — Не те искам във въздуха, ако не си в идеална форма. Не мога да си позволя да загубя още хора или пък самолет. Ти си отговорен само за живота на своя навигатор и твоя собствен, но аз трябва да треперя за 18 екипажа. Разбра ли ме?

— Да, сър!

Кампарели заговори бързо:

— Никой от хората ми не трябва да се мисли за тръгналия да си отмъщава Джон Уейн!

Джейк Графтън не каза нищо.

— Добре, сега върви да спиш! Вечерта си свободен и напиши онова писмо. Няма да ти е лесно, но така ще успееш по-безболезнено да оставиш случилото се зад гърба си.

— Да, сър. — Джейк нерешително се изправи на крака. Шкиперът извади кутия Кока-кола от хладилника си.

— Благодаря, шкипер!

— Ако се оставиш да те убият, синко, лично ще се изпикая на гроба ти!

— Разбирам.

Кампарели разсеяно кимна и отвори колата си.

— Наспи се хубаво, Джейк!

Докато крачеше към стаята си Графтън реши, че Франк Кампарели все пак е мъж на място. Можеше да накара човек да тръгне към ада и да е щастлив, че се е запътил натам.

Джейк и Сами пиеха. Малко по-рано намина лекарят на ескадрилата и им остави две бутилки 12-годишен бърбън. Никога не пропускаше да донесе подобно лекарство на върнали се от някой особено мъчителен полет пилоти.

— Наистина много съжалявам за Макфърсън! — каза той, докато подаваше бутилките. После прибави. — Но все пак, такива неща се случват!

В този момент Графтън го мразеше.

— Ами да, това си е нормално за хора с нашата професия, нали?

Джейк видя, че сарказмът му е попаднат право в целта. Бяха започнали да наричат доктора Лудия Джак Краставото Магаре, след като наскоро се бе върнал от Южен Виетнам, където прихвана някаква тропическа болест, от която се възпали кожата на ръцете му. Всичките му пациенти се надяваха, че не е нещо заразно.

— Не го взимай толкова навътре! Наистина съжалявам! — Лекарят се огледа наоколо. По стените на малката стаичка на куки висяха смачкани летателни костюми, в ъглите се търкаляха униформени обувки, а по двете бюра бяха разхвърляни множество листове хартия. Прехвърлил тридесетте, с внушителното си коремче докторът изглеждаше някак не на място сред обкръжението от пилоти.

Преди да си тръгне Джак поспря и каза: — Ако искаш да си поговорим или пък да дойдеш при мен... Графтън остави думите му без отговор.

Сега двамата пилоти сериозно се бяха заели с бутилките. Вече приключваха с донесените от лекаря, Джейк допиваше поредния бърбън, докато Ландийн, който трябваше да лети след около десет часа, посръбваше от една кутия кола. Ландийн държеше бутилките си в сейфа, предоставен му от военноморския флот за съхранение на секретни документи. За разлика от шкипера, те нямаха хладилник, така че пиеха без лед. След първата чаша Джейк дори бе престанал да разрежда алкохола с вода.

Графтън наблюдаваше как приятелят му отпива от кутията кола. Ландийн беше висок около шест фута и четири инча — близо до горната граница за пилотите — и имаше голяма физическа мощ, съчетана с плавни, бързи движения. В колежа минаваше за луда глава. В малката каюта изглеждаше огромен. Освен летенето, той отговаряше и за секция „Личен състав“ на ескадрилата — един старшина с петима писари. Единственото задължение на административен началник, което даваше вид, че му допада, бе раздаването на награди на изявилите се пилоти. Пишеше почетните грамоти и препоръките за медали, след което ги предаваше за одобрение и придвижване нагоре по етапен ред на началник-щаба Харви Уилсън. На бюрото си Ландийн държеше един речник, с който винаги се консултираше, докато изготвяше препоръките за награждавания. С удоволствие четеше някои от по-добрите си чернови на Джейк, за да му покаже, че всички военни и особено тези от флота, са „напълно изкукали“.

— Какво направихте над целта? — попита Сами, понеже вече беше чул, че Морган е ранен на връщане.

— Ами, знаеш как е нощем. Нямаше вторични експлозии, но Морг бе определил точно мястото с радара и всички системи го потвърдиха. Ако не сме улучили, не е било поради грешка от наша страна. Е, ние се целехме по няколко акра гора, която висшестоящите глупаци бяха решили, че е най-подходящото място за бомбардировка, но какво от това...