Стивън Кунц - Полетът на Интрудър

Писъкът му го събуди. Тъмнината и паниката си бяха съвсем истински. Неспособен да определи къде се намира, той започна да се бори с чаршафите. Юмрукът му се удари в стената и болката го отрезви. Напипа бутона за нощната лампа и го натисна.

Изрита чаршафите настрани и стъпи на пода. По челото му бе избила пот. С трепереща ръка си запали цигара. Три часа сутринта. Сами Ландийн летеше някъде над Северен Виетнам. Морган Макфърсън беше в специален чувал в корабната морга.

Прекалено много бърбън пи снощи. Главата му пулсираше, а ръцете му още трепереха. Надигна се и затършува в аптечката за аспирин. Намокри една кърпа и отново си легна с хладната тъкан на челото. Остави лампата светната — имаше нужда от светлина.

Концентрира се върху шумовете на порещия вълните кораб. Скърцане на метал придружаваше леките полюшвания на огромното туловище на плъзгащия се по водната повърхност в приспивен ритъм самолетоносач. Чуваха се и човешки гласове, боботене на машини. От работилницата под каютата му долитаха ударите на чук. Джейк прокле наум механика с чука, чието място не бе сред фините прибори, а долу в трюма, при котлите.

Но мислите му неизменно, с почти маниакално постоянство, се връщаха към полета. „Куршумът, който уби Морг, можеше да порази мен. Два инча по-надолу и щеше да мине под брадичката му и да ме уцели в ухото. Пук! Дори нямаше да го усетя. Просто едно леко пукване и после — нищо.“

Беззвучният вик отново отекна в главата му. Усети как вътрешностите му се раздвижват. Спри. Спри! Продължавай да мислиш за това и скоро и ти, като Макфърсън ще си само парче охладено месо! Изтърколи се от кревата, грабна една хавлия и тръгна надолу по коридора към душовете. Пестяха водата, защото напоследък си имаха проблеми с изпарителите; на вратата висеше бележка, че душовете могат да се ползват само между 6 и 7 сутринта и 18 и 19 часа вечерта. Джейк не обърна внимание на разписанието. Опита кранчетата, видя, че работят и остана под течащата вода цели 10 минути. По дяволите Военноморските сили! Да го нашибам на тоя задник, дето не може да накара скапаните изпарители да работят нормално!

Облече чиста униформа цвят каки. Преди да нахлузи панталоните прокара юмрук от вътрешната страна на колосаните крачоли, за да ги разчекне. Мина покрай каюткомпанията на ескадрилата, реши, че не е в настроение за срещи с хора и продължи напред към хангара. Борд 505 стоеше близо до асансьор номер 2. Върху опряна на тялото стойка двама механици сменяха пробития плексиглас на фанара. Единият, младши сержант, когото Джейк познаваше по лице, се извърна към него.

— Жалко за мистър Макфърсън! Да, много жалко!

— Няма и следа от друг куршум по целия самолет, мистър Графтън! Половин час го оглеждахме внимателно, за да проверим дали не са ви уцелили и някъде другаде.

Пилотът само кимна и продължи по пътя си. Излезе на една от издадените платформи по средата на левия борд.

Единствената светлина тук идваше от отворения люк на хангара. Два големи шпила стояха готови за привързване, когато корабът пристанеше на ляв борд. Джейк се настани върху единия от тях. На няколко мили в далечината проблясваха светлините на есминец или фрегата. Вятърът носеше тръпчивия мирис на море. След около половин час се върна обратно вътре и изкачи стълбите към ниво 0-3, намиращо се между хангарите и палубата. Вместо соления дъх на въздуха отвън, тук го посрещна миризмата на боя и смазочно масло. Прекоси лабиринта от коридори и намери каютата на младшите офицери, в която бе живял Макфърсън.

Вратата зееше отворена. На пода от едната страна на помещението за осем души бяха сложени два сиви стоманени сандъка, в които Малкия Оги Одегард и навигаторът му, Джо Кенфилд, прибираха някакви дрехи и лични вещи.

— Как е? — промърмори Джейк и седна на койката срещу пилота.

— Прибираме нещата на Морг. Гадна работа — каза Малкия Оги. — Целият му багаж трябва да е готов, за да може да го пратят на жена му, когато стигнем Филипините след три дни. — Такова бе винаги задължението на съквартирантите на убитите или изчезналите. Именно поради тази причина двама души от един екипаж не можеха да живеят заедно, в една стая. Кенфилд седна зад бюрото на Макфърсън и започна да се рови из писмата, списанията и всичките малки сувенири, които Морг бе събрал за последните шест месеца. Прякорът на Кенфилд бе Големият Оги, защото бе с два инча по-висок от своя дребен командир, с когото страшно си приличаха, въпреки че пилотът беше бял, а навигаторът му — черен.