Стивън Кунц - Полетът на Интрудър

Полетът без инструктор все още беше ново преживяване за тях. Едва бяха започнали да се опознават — точно като двама младоженци по време на меден месец. Меденият им месец завърши тази нощ.

Летяха на юг, успоредно на брега на Вашингтон, на 20 мили навътре в морето. Слънцето бавно угасваше на западния хоризонт. Небето вдясно от тях полека-лека се предаваше на нощта, преливайки от жълто към оранжево и червено. Вляво дебелата облачна пелена отразяваше постоянно намаляващата дневна светлина. Сините и морави отрязъци небе, които се виждаха между облаците, бавно потъмняваха до черно.

Минаха устието на река Колумбия и продължиха още 80 мили на юг. Джейк дръпна ръчките и започна да снижава. Когато стигнаха 5000 фута, Морган даде знак за завой и пилотът зави на изток, към брега, като продължаваше да се спуска надолу.

На 1000 фута премина хоризонтално и установи скорост 360 възела. Гмурнаха се под облаците. Вече беше напълно тъмно. Джейк включи режима за следене на релефа на своя радар и завъртя задатчика за височина на 1000 фута. Върху дисплея се появи графично изображение на релефа, генерирано от компютъра, който ползваше данните от радара. Картината представляваше поредица от криви, маркирани по отдалечение. Първата от тях, в долния край на дисплея, бе пресечена с вертикална, разграфена за височината линия. Така се създаваше илюзия за обемност на изображението. Задачата на пилота бе така да управлява самолета, че да държи директора на компютъра върху избраната чрез задатчика вертикална метка. По този начин самолетът щеше да лети по траектория отстояща на 1000 фута от релефа във всеки момент и нито фут по-ниско.

Преди да влязат много навътре над сушата, попаднаха в облаци. Проблясващите светлини на крилата на самолета се отразяваха в облачната пелена и като просветваха в кабината, разсейваха вниманието на пилота. Той ги изключи. Морган Макфърсън бе притиснал лице към тубуса на своя радар и вероятно изобщо не си даваше сметка, че са навлезли в дебел облачен слой. Учебната програма гласеше, че точно този маршрут през планините край брега не бива да се изпълнява, ако няма условия за визуален полет. Графтън го знаеше, но въпреки това реши да продължи напред. Страхът можеше да бъде преодолян само очи в очи с опасността.

Няколко минути по-късно самолетът вече следваше извивките на някаква долина и Джейк обилно се потеше. Концентрира вниманието си върху дисплея. Всяка секунда картината на дисплея се променяше и той трябваше своевременно да преценява тенденцията в промяната на планинския терен, да съобразява своите команди с нея, като заедно с това извършва и необходимите корекции по курс. Изкуството в случая бе да избере точната скорост на промяна на траекторията. Стичащата се по челото му пот попадаше право в очите. Без да вдига глава от радара, Макфърсън информираше Графтън за това, какво вижда.

— В долината сме..., чисто е пет мили напред, отстрани има планински вериги... долината завива надясно... след две мили направи десен завой... височината ни е добра... започни десен завой... увеличи наклона... добре... сега право нагоре...

Прелетяха над масив, за да навлязат след пет минути в следващата долина, която се разширяваше към пустинята. Отначало завоите бяха много резки, и на пилота не му се слизаше много надолу, но след като долината се разшири, той снижи така, че директорът застана на зададената височина и радиовисотомерът отчете 1000 фута.

— Добре... планините се отдалечават... дръж този курс... теренът изглежда чист...

Завиха към едно езеро отстоящо на около 70 мили разстояние. На половината път до там Макфърсън вдигна глава от радара и започна да вкарва координатите на следващия им завой в компютъра.

След страхотната концентрация през последните 15 минути, пилотът несъзнателно се отпусна, пое си дълбоко въздух и провери двигателите и горивото, докато Макфърсън работеше с компютъра и сверяваше данните с тези от коленния си планшет. Доволен от това, че всичко бе наред, навигаторът отново се върна към радара си и диво изкрещя:

— Тегли!

Сега вече и Джейк погледна към дисплея си. Бяха мъртъвци. Директорът бе заковал в горната част на дисплея и почти бяха застъпили поредната хоризонтална крива. Веднага бутна напред ръчките и дръпна назад лоста. Хвърли поглед към радиовисотомера. Стрелката подминаваше 200 фута. Отиваме си!

Сирената за опасно сближение със земята се включи. Стрелката падна под 100 фута. Лостът бе докрай назад.