Стивън Кунц - Полетът на Интрудър

Това значи било умирачката!

Стрелката на висотомера падна на 50 фута, задържа се за момент там и започна да се покачва. Джейк отново обърна очи към дисплея си. Двайсет градуса тангаж. Продължи да държи лоста назад. Стрелката на висотомера тръгна по посока на часовника. Не можеше да отпусне лоста. Тангажът растеше 40... 50... 60... 70 градуса.

При 80 градуса усети сривното 13 13 срив — аеродинамично явление; при определени условия самолетът губи способността си да лети тресене и чак тогава върна лоста в неутрално положение.

200 възела и скоростта продължаваше да пада. Вече бяха на 9000 фута.

Вторачи се в инструментите. Трябваше да направи нещо! Изкачваха се почти вертикално и скоростта непрекъснато падаше!

— Давай, Джейк! — долетя до него спокойният глас на Морган.

Пилотът наклони самолета на 90 градуса и започна да отпуска носа към хоризонта. Бавно, много бавно носът тръгна надолу и скоростта отново започна да се покачва. Когато носът се изравни с хоризонта, Джейк изправи крилата.

Намираха се на 13000 фута. Целият трепереше и не можеше да се овладее. Какво бе направил? За малко да убие и двамата!

Морган явно усети в какво състояние се намира колегата му. Включиха на автопилот и докато самолетът бавно кръжеше, а Джейк продължаваше да трепери, Морг му говореше и говореше. Никога не успя да си спомни какво точно му бе казал тогава. Макфърсън говореше само за да може Джейк да чува успокояващия тон на гласа му. Не спря да приказва, докато пилотът не преодоля паниката си. Когато накрая се приземиха, Морган нито веднъж не спомена случилото се, не докладва на никого за едва разминалата им се катастрофа. Просто на паркинга отвън стисна ръката на Джейк и му се усмихна за довиждане.

Тогава той бе спасил живота и на двама им!

А сега бе мъртъв. Две години и хиляди прелетени мили по-късно той вече не беше между живите.

Джейк започна да пише. След три неуспешни опита, най-накрая докара нещо, което ставаше за писмо. Не че беше много хубаво, но не можеше да измисли нищо по-добро от това. След още две чернови вече подготви писмото, което щеше да подпише с чиста съвест.

Скъпа Шарън,

Сигурно вече си уведомена, че Морган загина при боен полет. Той бе убит при една нощна бомбардировка над Северен Виетнам и изпълни по възможно най-добрия начин своя граждански дълг. Този факт няма да запълни огромната празнина след неговата смърт, но затова образът му ще блести още по-ярко и завинаги в моята памет. Летях с Морган повече от две години. Прекарали сме заедно във въздуха над 600 часа. Познавах го толкова добре, колкото изобщо е възможно да познаваш друг човек. И двамата обичахме да летим и тази наша обща любов още по-силно скрепяваше приятелството ни. Точно защото го познавах така добре знам за огромната обич, която той хранеше към теб и Боби. Разбирам също и неизмеримата трагедия, която смъртта му представлява за теб. Съчувствам ти с цялата си душа,

Джейк.

Какво щеше да си помисли тя, когато прочетеше писмото му? Дали ще го запази, за да го препрочита в бъдеще, когато реши да възкреси миналото? Дали 10 или 20 години по-късно, през някой прохладен пролетен ден, докато почиства тавана, ще намери тази забравена реликва от отдавна минали дни? Тогава хартията му ще е пожълтяла от времето. Сигурно ще си припомни мига, в който го е получила, как е изглеждало тогава то — писмото, сложило край на младежките ѝ мечти, убити в една далечна страна в името на отдавна забравена кауза. Може би ще го покаже на сина си, когато той попита за своя баща...

Джейк се вторачи в огледалото над мивката. Къде ли ще е самият той след 20 години? Дали няма да е мъртъв като Макфърсън и безименните жертви от неговите бомби? Или пък ще продава осигуровки и изплаща ипотеки — все занимания, които уж изпълват живота на човека, а всъщност го лишават от смисъл!

Изгаси лампата и си легна. Беше смъртно уморен, а не можеше да заспи. Припомни си снощния полет от началото до края. Трябва да е имало нещо, което би могъл да направи по друг начин. Но куршумът бе дошъл направо от нищото, нямаше как да го избегне. Сега Морган бе мъртъв и то за какво? Искаше му се да накара копелетата, виновни за това, да си платят. Спомни си атаката на зенитната батарея с „Рокаите“. Господи, беше върховно! Хвърли четирите касетъчни бомби точно на момента. Жалко, че неговият А-6 нямаше оръдие като А-7 Корсар. Ех, да имаше оръдие! Щеше само да отпусне носа, да се прицели на милиметър под целта, да натисне спусъка и да разходи оръдейните си откоси сред гадните жълти копелдаци. Както лежеше, почти физически усети отката от стрелбата. Изживяването беше толкова истинско, че той се стресна и се хвърли към ключа на лампата.