Стивън Кунц - Полетът на Интрудър

Щом светлината заля пространството, паниката изчезна, за да остане само реалността на малката му каюта. Джейк намери бутилката на Ландийн, седна на стола пред бюрото си и отпи яка глътка алкохол. Припомни си думите на Кампарели:

„Не искам никой от пилотите ми да се мисли за отмъстител от рода на Джон Уейн“. Но е почти непосилно да не жадуваш отмъщение! Око за око, зъб за зъб, мъртвец за мъртвец...

Той е мъртъв и нищо не може да го върне обратно. Умря, докато бомбардираше една шибана горичка, по време на една шибана локална война, която дори нямаме дупе да спечелим, а сега ще получи само знаме на ковчега си. Господи, толкова безсмислена е смъртта му, какво повече от покривало може да иска човек! Поне да бе загинал, бомбардирайки някакъв особено значим обект! За да река гордо, за да рече Шарън убедено, за да рече след години и малкия Боби нафукано: „Той умря за... Баща ми допринесе за края на войната като... Загина в името на...“ Какво? На нищо. За Бога, това, което искам е смъртта на Морг поне да има някакъв смисъл! Някакво разумно обяснение.

Мога да направя така, че смъртта му да придобие смисъл. В някоя тъмна нощ да се промъкна на север и да бомбардирам цел, която да си струва керосина и бомбите. Да им разкажа играта на скапаните виетнамци!

Джейк се бе изправил и сега кръстосваше напред-назад из стаята. Наистина можеше да се получи, каза си той. Да, никой, освен навигатора ми не знае къде точно отиваме, след като пресечем брега. Американците не могат да ни проследят с радара, а жълтите си нямат и понятие накъде сме се запътили. Можем да отидем където си щем и да атакуваме каквото си поискаме!

Беше лудост да мисли за това! Една подобна каскада, Джейк, и те изправят пред военен съд... ще те разпънат на кръст!

Хич не се и надявай! И тогава какво? Макфърсън е мъртъв. Трябва ми цел, с която наистина да им пусна кръвчица. Както постъпиха те с Морган. И с Шарън! И с мен...

Отново си легна, остави лампата да свети и се концентрира върху скърцанията и стенанията на борещия се с морските вълни кораб.

Дълго време само лежеше и се вслушваше в заобикалящите го шумове.

Беше гадна тропическа вечер. Малко след залез-слънце дъждът отново бе започнал да вали. На мостика на „Шило“ вахтеният отбеляза часа в бордния журнал. След няколко минути той нареди да се пуснат чистачките на стъклото и потърси с поглед ескадрения миноносец, който трябваше да е някъде пред самолетоносача. Само преди секунда го бе забелязал. Провери екрана на радара. Беше си точно на мястото — на 5000 ярда пред кораба. „Искам да бъда информиран, ако «Фенън» се отклони от позицията си“, каза той на помощника си, след което се свърза с Информационния Център долу и повтори нареждането си на дежурния, заобиколен с радари, които оглеждаха цялото морско и въздушно пространство около кораба. Дори на мостика влагата бе голяма. Сто процентовата влажност не позволяваше на потта да се изпарява, така че мократа коса, риза и бельо придаваха на всеки от екипажа особена, индивидуална миризма.

Вахтеният отиде до лявото крило на мостика и погледна към мократа от дъжда палуба за излитане и кацане. На мъждукащата червена светлина самолетите изглеждаха така, сякаш се бяха сгушили един до друг, а стърчащите им нагоре крила напомняха вдигнати за молитва ръце. Тропическият дъжд бе полезен за самолетите, защото измиваше мръсотията и солените пръски по тях. Барабаненето на дъжда по стоманения покрив на мостика и равномерния шум от движещите се чистачки накараха дежурния да се почувства много самотен в нощта.

След два дни този курс щеше да достигне своя край. Тогава щяха да напуснат позиция Янки 14 14 позиция „Янки“ — условна точка в Южнокитайско море, около която се движи самолетоносачът по време на съответното плаване и да се упътят към удоволствията, които предлагаше залива Субик, намиращ се на 36 часа път, от другата страна на Южно Китайско море. Тогава покритите с джунгли планини, които обграждаха „дома“ на Американския военноморски Флот в Южния Пасифик щяха да се вдигнат от дъното на океана, за да разчупят монотонния им хоризонт на съществуване. Чакаха ги пет безгрижни дни и нощи на абсолютна свобода. За някои от тях, разбира се, тази седмица щеше да означава тежък, уморителен труд, но дори и те можеха да разчитат на поне една свободна вечер на брега.

Американската военноморска база на залива Субик и военното летище Куби до нея, или иначе казано Филипините, не бяха сред рекламираните в туристическите справочници места, но от друга страна, сушата си бе суша. Е, суша беше докато от портите на небето не започнеше да се излива тропически дъжд, но дори и тогава всеки моряк би рекъл, че във всички случаи калта е за предпочитане пред солената вода.