Стивън Кунц - Полетът на Интрудър

— Виждаш ли вече целта?

— Само секунда, човече! — Тишина.

— Изправи! — Джейк хоризонтира крилата.

— Целта е пред мен. Вкарвам я в компютъра. Започваме атаката. — Навигаторът натисна един бутон и компютърът веднага разчете траекторията. В долния край на дисплея с червени букви се изписа думата „атака“ и картината на екрана се усложни. Появиха се символи, указващи точното време до изстрелването на бомбите, относителната позиция на целта, отнасянето и курса към мястото на пуска.

Джейк бутна ръчките докрай напред и набра 500 фута. Фугасните бомби тип „82“ трябваше да падат най-малко 500 фута, за да се задействат детонаторите. Освен това имаха метални крилца, които се разгъваха веднага след освобождаването, за да ги забавят и така да дадат достатъчно време на самолета да отлети и избегне шрапнелите.

Стрелката на скоростомера потрепваше на 480 възела. Лостът оживя в ръцете на пилота. И най-малкото му помръдване караше самолета да подскача. Вниманието на Джейк се разделяше между приборите, директора на компютъра и появяващите се от време на време жълти и червени трасиращи снаряди. Чувстваше се особено жизнен, владееше абсолютно машината. Можеше да обхване всичко с един поглед: всяка стрелка, всяка лампа на таблото пред него, всеки взрив в нощта. С периферното си зрение дори видя Макфърсън да включва активния режим на радарния прицел.

— Захват! — докладва навигаторът развълнувано. Проклетият радар често ги бе заблуждавал. Макфърсън просто се залепи за екрана му — за него в момента не съществуваше нищо друго, освен зелената мигаща светлинка.

— Проклет да съм, ако не ги спипахме!

И той е напрегнат, помисли си Джейк. Сега, когато имаха захват, компютърът получаваше възможно най-точната информация за азимута и ъгъла на отклонение.

През тази октомврийска нощ на 1972 година Дявол 505 се приближаваше към целта — „вероятно струпване на камиони“ — кодова фраза за миниатюрен триъгълник върху картите на незнайни началници, които си мислеха, че виетнамците са успели да скрият там няколко камиона от зоркото око на въздушното разузнаване. Камиони или не, целта си беше само парче от гората.

Сега обаче хвърлянето на бомбите бе единственото, което вълнуваше Джейк Графтън. Животът му се бе концентрирал в този единствен момент — нямаше нито минало, нито бъдеще. Всичко зависеше от това, доколко добре щеше да доведе своя Дявол 505 до онази точка в пространството, в която компютърът щеше да задейства освобождаването на бомбите.

Скоростта им бе 490 възела. Маркерът на пуска неумолимо пълзеше към долния край на дисплея. В момента, когато той изчезна от екрана, бомбите полетяха надолу. Двамата мъже усетиха няколко поредни разтърсвания — физическо напомняне за това, че всъщност току-що бяха натиснали спусъка. Когато и последната бомба замина към целта, лампата „атака“ угасна и едва тогава Графтън сви рязко вляво и погледна навън. Снаряди и проблясъци на автоматични оръжия раздираха нощта.

— Погледни назад! — нареди той на навигатора, докато изпълняваше завоя.

Морган Макфърсън се взря над лявото рамо на командира към скритата в мрака цел, която току-що бяха атакували. Видя как бомбите избухнаха в бели смъртоносни клади — дванадесет за две трети от секундата. В огледалото за задно виждане Джейк също проследи взривяването им, след което изправи в източна посока. Освободени от тежестта на 500-паундовите бомби, двата реактивни двигателя засилиха самолета до 500 възела, или почти 600 мили в час.

— Армирай Рокаите, Морг!

Навигаторът нагласи системата за ръчно пускане на четирите касетъчни бомби тип „Рокаи“, все още висящи под крилата на самолета.

— Системата готова! — каза той на Графтън и отново долепи лице към тубуса на радара, за да огледа терена пред тях.

Графтън продължи да държи двигателите на максимална мощност и започна да търси в тъмнината пред тях противникова зенитна батарея, която да унищожи с чакащите реда си „Рокаи“. Трябваше да е някоя близо до пътната им линия, при това стреляща встрани от тях, за да могат да я приближат незабелязано. Тази част от полета Джейк наричаше „лов на гърмящи змии“.

Някъде долу под тях един северновиетнамски селянин чу бучене на приближаващи реактивни двигатели. Лекият отначало шум ставаше все по-силен и когато достигна до кресчендо, той опря в рамото си стара пушка, насочи дулото ѝ към небето под ъгъл от 45 градуса и натисна спусъка.

Куршумът направи малка дупка в долния преден край на плексигласовия фанар 5 5 фанар — прозрачната горна част от кабината на самолета от дясната страна на кабината. Премина през кислородната маска на Морган Макфърсън, рикошира от челюстта му и попадна право в гърлото, където продупчи ларинкса, засегна леко сънната артерия и като излезе от другата страна на врата му странично се заби в седалката на пилота. Инстинктивно Морган включи с крак микрофона на СПУ-то, след което изхриптя и се хвана за гърлото.