Стивън Кунц - Полетът на Интрудър

Пилотът включи микрофона си. След като чу сигнала от кодиращото устройство, Джейк каза:

— Дявол 505, изключих транспондера. След три минути пресичаме брега. — „Дявол“ бе позивната на ескадрилата А-6.

— Разбрано, 505! — му отвърнаха от командния пункт, намиращ се на двумоторния турбовитлов Е-2 Хокай, над чието тяло се въртеше огромна антена с формата на чиния. Е-2 също бе излетял от самолетоносача и в момента кръжеше над залива Тонкин.

Интрудърът започваше своя лов. Невидим в нощната тъма, използвайки самата земя като щит срещу електронните очи на врага, Джейк щеше да лети толкова ниско, колкото му позволяваха опита и нервите — а това значеше наистина много ниско.

Пилотът хвърли последен поглед на далечните звезди. Със скорост от 450 възела, металната птица се гмурна в облаците. Джейк усети, че адреналинът му се покачва. Наблюдаваше как стрелката на висотомера върви надолу и същевременно хвърляше и по някой нетърпелив поглед към радиовисотомера — един малък радар в корема на самолета, чиято задача бе да измерва разстоянието до повърхността под тях във всеки един момент. За секунда се изкуши да го изключи, защото можеха да ги засекат по неговите излъчвания, но не можеше да си позволи това — нуждаеше се от този уред. Барометричният висотомер показваше височината спрямо морското ниво, а тази вечер той трябваше да знае точно на каква височина се намира спрямо прелитания терен. Когато пресякоха 5000 фута, радиовисотомерът се включи и показанията му съвпаднаха с тези от барометричния — както и трябваше да бъде над морето. Пилотът си пое дълбоко въздух и се опита да се отпусне.

Щом достигнаха 2000 фута, той леко потегли лоста, за да намали снижението. С лявата си ръка премести ръчките за управление на двигателите напред и установи скорост 420 възела — предпочитаната от него скорост за бръснещ полет 4 4 бръснещ полет — полет на пределно малка височина . А-6 се държеше много добре на тази скорост, независимо от допълнителното съпротивление и тегло на бомбите. Самолетът щеше да прелети достатъчно бързо над вражеските стрелци, които нямаше да са в състояние да го проследят, дори и да имаха късмета да забележат малката тъмна точка в нощното небе.

Джейк Графтън снижи бомбардировача на 400 фута над водата. Сърцето му биеше до пръсване. Вече се намираха под облаците. Летяха сред абсолютна тъмнина. В празното пространство между небето и морето не проблясваше никаква светлинка. Единствено червените лампички на уредите — червени, за да не пречат на нощното виждане на екипажа — свидетелстваха за това, че светът продължаваше и извън пилотската кабина.

Джейк се взря в тъмата пред себе си, опитвайки се да различи издайническата бяла ивица на пясъка, показващ къде точно се намира виетнамския бряг дори и в най-черните нощи като тази. Още не сме стигнали, каза си той. Струйки пот се стичаха по врата и лицето му, влизаха му в очите. Разтърси рязко глава, без да изпуска от поглед червените светлинки на приборите пред себе си. Морето бе непосредствено под тях — невидимо, готово да погълне в безмерната си паст разсеялия се, макар и за секунда пилот.

Ето го най-после, вляво от тях — брегът! Белотата му се набиваше в очите. Отпусни се... Отпусни се и се концентрирай! Бледата брегова ивица се мярна под тях. — Брегът! — каза Джейк на навигатора.

Макфърсън засече времето с бордния хронометър и задейства предавателя с крак.

— Тук Дявол 505. Навлизаме във вражеска територия! Дявол 505, пресичане на брега!

Отговори им един дружелюбен глас на американец:

— 505, тук Блек Ийгъл! Прието, навлизате във вражеска територия. Успех!

Последва тишина. Следващата връзка с командния пункт щеше да бъде на връщане, чак когато напуснат вражеската територия. Графтън и Макфърсън добре съзнаваха, че от сега нататък поемат изцяло отговорността за изпълнението на задачата, понеже радарът на Хокая не можеше да определи местонахождението им без вторичната информация от транспондера.

Отразената от оризовите полета бледа лунна светлина показваше разкъсване в облаците пред тях. Един път и метеоролозите да познаят, помисли си Джейк. С ъгълчето на окото си пилотът забеляза отделни проблясъци, накъсващи тъмнината отдолу.

— Обстрелват ни с леки оръжия, Морг!

— Щом казваш, моето момче! — Навигаторът дори и не вдигна поглед от радара. С лявата си ръка той плъзна компютърния прицел по екрана, а с дясната продължи да донастройва радара.

— Компютърът работи отлично, но е малко... — промърмори той по СПУ-то.