Стивън Кунц - Полетът на Интрудър

Джейк се опита да не обръща внимание на светлините от изстрелите. В Северен Виетнам всеки селянин, та дори и децата, имаха пушки, с които стреляха безразборно към небето по цяла нощ, при най-малкия шум от реактивен двигател. Изобщо не виждаха целта си, но се надяваха, че някъде там горе куршумите им ще срещнат американски самолет. „Страшен пропаганден ход! — помисли си Джейк. — Така всеки вярва, че участва лично в борбата с врага.“ Появиха се и примигващите светлини на картечни откоси. Нито едно от тези леки оръжия не можеше да изстрелва трасиращи куршуми, така че смъртоносните парченца олово бяха едновременно навсякъде и никъде.

През разкъсаните облаци все по-често се появяваха петна, осветени от бледата лунна светлина. Това позволи на Джейк да се снижи на 300 фута, без да увеличава риска от сблъсък със земята. Чувстваше се много по-сигурен, когато трябваше да разчита на собственото си зрение, отколкото да лети по прибори. При визуален полет той следваше инстинктите си, докато при полета по прибори трябваше да разчита на показанията на електрониката.

Вдясно от него зенитни оръдия откриха огън. Трасиращите снаряди се издигаха към тях като на забавен кадър. Няколко секунди в ушите му звуча цвърченето на радар за насочване на артилерийската стрелба.

В следващия миг пред тях изникна огнена стена от трасиращи снаряди.

— За Бога, Морг! — прошепна Джейк на навигатора. За момент се отвори процеп в завесата от трасиращи снаряди. Джейк отпусна крило и прекара самолета си през него. Макфърсън изобщо не вдигна поглед от екрана.

— Виждаш ли вече завоя на реката? — запита пилотът, когато зенитният огън остана зад гърба им.

— Аха. Тъкмо го хванах. Още три минути в тази посока. — Макфърсън протегна ръка и армира системата за бомбомятане. Още веднъж се убеди, че всички бутони на таблото са в изходна позиция. Дванадесетте 500-паундови бомби бяха готови за пуск.

— Системата е готова! — докладва той на командира си. От този момент Джейк можеше да хвърли бомбите само с натискане на червения бутон върху лоста за управление.

Все нови и нови зенитни снаряди се стрелваха нагоре като изригващ вулкан. Тези от тях, които бяха встрани от Дявол 505 изглеждаха така, сякаш променят посоката си и завиват далеч зад тях — оптическа илюзия, създавана от голямата скорост на самолета — 700 фута в секунда. Без да обръща внимание на стрелбата отстрани и отзад, пилотът се съсредоточи изцяло върху залповете пред себе си. Сред този огнен ад отделните изстрели и картечни откоси под тях просто се губеха.

От радиото прозвуча глас:

— Дявол 508 вече е над вражеска територия!

Ето го и Каубоя, помисли си Джейк. Каубоя, старши лейтенант Ърл Паркър, беше пилотът на другия А-6, излетял малко след техния Интрудър. Подобно на тях с Макфърсън, сега Каубоя и навигаторът му се носеха над земята с товар от бомби към цел, която не си струваше смъртния риск — рече си Графтън, докато маневрираше между снарядите и навлизаше все по-навътре в Северен Виетнам.

— Две мили до завоя! — напомни му навигаторът.

Пронизителен писък раздра слуха им. Върху таблото започна да мига лампа „ракета“, точно на два фута от лицето на пилота. Този път Макфърсън вдигна поглед. Двамата мъже внимателно огледаха небето. Единственият шанс, който имаха, бе да открият ракетата визуално и да се опитат да я избегнат.

— Ето я! На два часа! — На Джейк страшно му се припика. Двамата не изпускаха от очи белия пламък на ракетата, докато Графтън натискаше бутона за изстрелване на диполните отражатели върху десния РУД. Всяко натискане изхвърляше навън облак от метални лентички, които разсейваха радарните сигнали, образувайки фалшива цел върху екрана на противника. Пилотът леко тикна лоста напред и снижи самолета на 200 фута, след което натисна бутона още четири пъти в бърза серия.

Предупредителната лампа престана да проблясва и отново настана зловеща тишина.

— Мисля, че ни изгуби — облекчението в гласа на Макфърсън бе очевидно. — Сега започва голямата веселба! — сухо допълни той.

Графтън не каза нищо. Летяха ниско над оризовите полета. Навигаторът наблюдава още известно време останалата на няколко хиляди фута над тях противникова ракета, движеща се със скорост три пъти по-голяма от тази на звука, после отново насочи вниманието си към радара.

— Върти наляво! — каза той на пилота.

Джейк отпусна лявото крило и леко потегли лоста. Остави самолета да набере 300 фута. Лунната светлина се отразяваше в реката под тях.