Стивън Кунц - Полетът на Интрудър

— Да, сър, но...Нали не мислите да...

Татенцето протегна напред ръка и Харви Уилсън с нежелание му подаде една кафява папка, след което се върна на стола си със сериозно изражение на лицето. Кампарели постави папката върху подиума и започна да преглежда всеки документ в нея.

— Паркър, ела отпред!

Каубоя бавно се изправи на крака и изпълни заповедта. Нямаше достатъчно място, за да застане точно пред подиума, така че застана встрани от него, с лице към публиката. Шкиперът избра един лист и си го прочете наум. Накрая се извърна и погледна заместника по планирането на ескадрилата.

— Тук пише, че на 6-ти октомври си бил видян от няколко офицера, чиято репутация е безупречна..., е, сравнително добра... да кажем, средно добра... абе, я да погледнем истината в очите — тия момчета пият, пушат и лъжат на карти! Както и да е, видели те, значи, да се разхождаш чисто гол по коридорите. — Няколко души отново се изхилиха.

— Какво можеш да кажеш в своя защита, мистър Паркър?

— Ами, Шкипер, къпех се, а някой ми сви кърпата и...

— Мистър Паркър — гласът на шкипера изразяваше истинско презрение, — дай да не обвиняваме някой твой невинен другар за гадните ти перверзии! Бил си на поне сто фута от каютата си, гол като пушка, при това си чукал по всички врати!

— Ами... някой беше заключил каютата ми, сър! Мисля, че станах жертва на отвратителен заговор! — Каубоя изпепели тълпата с поглед. Тя му отвърна с освиркване.

— Лицето, или лицата, които са замислили това противно дело, се опитваха да опетнят репутацията ми, сър! Може и да ви звучи невероятно, но е истина!

Шкиперът се ухили на офицерите.

— Заслужаваш медал, мистър Паркър, за смелостта да проявиш дързост и перверзия в момент на вражеска диверсия! — И като извади червена лента от един плик, той я окачи на врата на Каубоя. На лентата бе завързан ключ от нечия каюта.

— Носи това винаги, момчето ми! — С едно махване на ръката, Кампарели му разреши да се върне на мястото си. Когато най-накрая страстите се поуталожиха, изведнаж всички си дадоха сметка, че някой отдавна чука по вратата. Отвориха я и в стаята влезе Големият Оги, помъкнал със себе си няколко филмови ленти.

— Какво, по дяволите, става тук? Шумът, който вдигате, се чува поне сто фута надолу по коридора! — Всички едновременно се опитаха да му обяснят. Кампарели надвика гюрултията.

— Какво ще гледаме тази вечер, Оги? Шумът затихна.

— Ами, шкипер, филмът се казва „Черните върхове на втора улица“.

— Никога не съм го чувал! — каза Франк Кампарели, който не пропускаше възможност да се заяде с филмовия отговорник.

Каубоя повиши глас:

— Аз съм го гледал, шкипер! Не е лош!

Командирът изгледа Паркър с присвити очи.

— Има ли голи сцени?

— Една-две.

— Как би го оценил по скалата от 1 до 10?

Каубоя погледна към тавана и почеса брадичката си. Накрая се обърна към шкипера.

— Към 12.

— Олеле! — провикна се някой ентусиазирано.

— Почвай, филмов отговорнико! — нареди Татенцето и се тръшна на стола си.

След филма Джейк отиде в отдел „Личен състав“ на ескадрилата — една дупка с размерите 10 на 12 фута, намираща се до борда. Подписа документите на двама от зачислените към него матроси, които трябваше да бъдат атестирани, след което се отправи към работилницата за планьорите 26 26 планьор — термин, с който се означава съвкупността от тялото, крилата и опашните плоскости на самолета , едно ниво над хангара, но на срещуположната страна.

Както обикновено, старшина Юджийн Стайърт бе там. Всъщност, той не излизаше от работилницата, освен когато трябваше да отиде да се храни — а това ставаше четири пъти дневно.

— Добър вечер, мистър Графтън!

— Здрасти, Старши! — Джейк седна на посочения му стол. Стайърт разполагаше с едно кресло и освен него и бюрото, в помещението нямаше никаква друга мебелировка. Графтън се огледа. Навсякъде бяха окачени различни инструменти; шкафът срещу бюрото бе отрупан с резервни части. Подът бе изцапан от внесените от хангара машинно масло и хидравлична течност.

— Как вървят нещата? — Стайърт скръсти ръце на закръгленото си коремче и се облегна назад. През 25-те години служба във Флота, той бе работил със и за множество младши офицери, така че прекрасно познаваше всекидневието им. Надзираваше екип, чиято задача бе да оправя повредите по телата на самолетите от всички ескадрили, освен това се грижеше всичко да става според изискванията на документите и всеки от хората му да си върши работата както трябва. За подчинените си той бе върховният началник. Именно на него представяха семействата си, когато те идваха да посетят кораба, в редките случаи, когато той беше в Щатите. Като всеки старшина, Стайърт бе подчинен на някой младши офицер — току-що завършил колежа младок, за когото още не беше ясно, дали ще реши да остане във Флота завинаги. Според Юджийн младежът бе там, за да се учи, а не за да усложнява живота на останалите. Знаеше, че за офицерите е добре да посещават работилницата, но лично смяташе, че колкото по-рядко му се мотаят из краката, толкова по-добре. Изключения правеха случаите, когато му трябваше някой офицер, който да се застъпи пред по-горна инстанция за нещо, а Графтън често го бе правил за него.