Стивън Кунц - Полетът на Интрудър

— Точно така. 47 от техните. — Ейб отново се усмихна. — Направо си им разказал играта! Това е най-добрият ни резултат за един-единствен полет от целия курс! Може и да получиш медал за заслуги от флота, Джейк! Или дори нещо повече!

— Ах ти, гадно малко... — Усмивката на Стайгър замръзна. Джейк усети стомахът му да се преобръща.

— Лайно такова! За какво ми каза всичко това? Мислиш ли, че искам да го знам? — той вече крещеше. — Знаеш ли им имената? Защо не ми кажеш и тях! Сигурно ги имаш!

— Мислех, че би искал да знаеш...

— Защо, по дяволите, ще искам да знам? И сега трябва да продължа да живея, нали? Аз — Графтън, а не ти! Копеле гадно!

— Не исках да...

— И медал при това! Да не мислиш, че ми пука дали ще ме наградят или не? За какъв ме мислиш, за бога? За някакъв смахнат кръвожаден копой? — От устата му хвърчеше слюнка. Избърса я с опакото на ръката си. — Ей, Джейк, аз... — Да си кична скапания медал на униформата, така че всеки път, когато я обличам, да се сещам, че съм убил 47 мъже! Да, точно това ми трябва, задник смотан! Точно такъв медал ми трябва. Сега, що не вземеш да се махнеш оттук и да бягаш долу да напишеш предложението за награждаването ми? Върви кажи на Ландийн! Той съчинява подобни боклуци за Уилсън. Върви му кажи на него! — Джейк се пресегна през масата, опитвайки се да докопа Стайгър, който отскочи назад толкова бързо, че събори стола си.

— Махай се от очите ми, Стайгър! Отивай при него! Спецът бързо си излезе. Джейк изгледа мрачно публиката, която се бе събрала да го слуша. Хората се извърнаха и като дишаше тежко, Графтън седна обратно на стола си и се вторачи в чашата кафе пред себе си. Какво разбираше Стайгър от убиване? Какво знаеше той за смъртта? Исусе Христе!

Белите парадни униформи на строените в редици мъже изглеждаха особено ярки под парещите лъчи на утринното слънце. Морският бриз развяваше знамената и вимпелите по мачтата на острова. Джейк Графтън седеше на един от намиращите се зад подиума столове, определени за ескадрилата А-6. Не сваляше поглед от постоянно проблясващите върху развълнуваната водна повърхност на Южно-китайско море светлинки. Откъде знаеха, че са били 47? Защо не 46 или 48? Какво точно бяха броили, за да са толкова сигурни в бройката — носове, езици, пениси или нещо друго? И какво изобщо е могло да остане, след четирите тона експлозив и шрапнели, които бяха пръснали на хиляди малки парченца телата на убитите, омесвайки в едно пръст и плът?

Веднъж, по време на обучението, го бяха определили за участие в екипа за разследване на един нещастен случай. Като се движеха в колони през ливадите край Мисисипи, те трябваше да търсят останките от разбилия се в земята със скорост 400 възела учебен самолет. Двигателите бяха изровили дълги бразди в пръстта, но останалата част от машината се бе разлетяла наоколо в радиус от половин миля. Тогава той бе намерил малко парченце човешка кожа, не по-голямо от монета, което старателно постави в найлонова торбичка. Миниатюрната част от тялото на загиналия просто си се търкаляше из тревата. Да умреш при катастрофа бе хубава смърт. Двамата в учебния самолет бяха загинали моментално, без да имат време да изпитат каквото и да било. Може би смъртта под бомбите бе също толкова милостиво бърза. Морган не бе имал този късмет.

Когато бяха тръгнали назад. Морг бе нагласил системата за бомбопускане и се бе заел отново с компютъра. Ако тогава бяха...

— Време е да вървим. Джейк! — Сами стоеше до него. Всички вече си тръгваха. Не, Морган изобщо не бе имал късмет!

Същата вечер Харви Уилсън извика Джейк в каютата си и му подаде оценките на Джоунс и Хардести.

— Не са добре написани, Графтън! Сигурно четири години поред си се опитвал да си вземеш изпита по английски за първи курс! Искам да си ги преработил преди полета ти утре сутринта!

— Да, сър!

— Не можеш да се оправяш с документацията, Графтън, и това си е! Трябва да се посъветваш със съквартиранта си Ландийн. Неговите предложения за награждаване са винаги изрядно написани. Нека да ти помогне малко! — Уилсън се облегна назад на стола си. Той разполагаше със самостоятелна каюта, която обаче бе по-малка от тази на шкипера. Джейк стоеше изправен до бюрото. Уилсън почука с молива си по дървения му плот.

— През нощта, когато спаси онзи Ф-4, аз бях в Командния център. — Изявлението му сякаш увисна във въздуха между тях. Остави за момент молива си и се взря в лейтенанта.

— Номерът с прехвърлянето на гориво на Ландийн можеше и да се обърне срещу теб!