Стивън Кунц - Полетът на Интрудър

— Аха, ще трябва да опитаме пак някой друг път!

— Приятно пътуване към базата! Поздрави от Коуви 22!

Загледа се в снимката на светлината на работната си лампа. Ръката му трепереше, така че я стисна още по-силно. Той, Линда, Морган и Шарън седяха на капака на неговия Олдс 422. Зад тях се виждаха Олимпийските планини. Бяха се снимали по време на екскурзията си до Хъракейн Ридж. Кога бе станало това? А, да, онзи ден през август 1971, след първото им плаване.

От снимката го гледаха четири щастливи млади лица. Отдавна беше. Остави я на бюрото и се вторачи в сенките в каютата. Извади от едно чекмедже лист хартия и започна да върти химикалката в ръцете си. Известно време просто си драска по листа, след което отвори нейното писмо и го препрочете няколко пъти. Защрака с химикалката, после я разглоби на съставните ѝ части — пълнител, пружина, малко пластмасово зъбче. Изхвърли ги едно по едно в кошчето за боклук и смачка хартията на топка. После накъса на малки парченца писмото на Линда и бавно ги пусна над коша.

Шарън поне бе имала смелостта да опита. Прибра снимката в сейфа си и го заключи. Къде ли си криеше уискито Ландийн?

На следващия ден Джейк отново отлетя към Южен Виетнам, но този път той бе водач. Вдясно от него сега седеше Големият Оги Кенфийлд. Пилот на втория бомбардиромач беше Кори Форд — един тих авиоинженер, който бе станал летец-изпитател, понеже това бе първата крачка към професията на астронавта. Негов навигатор бе Боб Уолкуиц — човек с характер, твърде различен от този на Форд. Докато Кори никога не говореше, без предварително сто пъти да е претеглил думите си, Уолкуиц често приказваше, без да мисли. Той бе шумен и непочтителен мъж, който живееше само и единствено във и за сегашния момент. Поради постоянната му нужда от женска компания, значително подсилвана от алкохола, Уолкуиц бе известен сред колегите си с прякора „Боксмън“.

Тази сутрин двата самолета летяха на юг, докато наземните диспечери отчаяно се опитваха да намерят подходящ за обстрелване обект. Бомбардировачите трябваше да се освободят от ценния си товар, преди да им е свършило горивото.

— Да виждаш нещо в твоя сектор?

— Имам двама бързи, които спешно се нуждаят от цел.

— Някъде около теб да става нещо интересно?

На 50 мили северно от Сайгон диспечерът промени курса на полета към централната планинска верига на северозапад.

— Дано не са ни пратили да гоним Михаля! — измърмори Големият Оги, като погледна към горивомера. Оризищата край брега на океана сега се смениха с криволичещи планински дефилета, обрасли с джунгла. От време на време тук-там в червената пръст се виждаха дълбоки кратери от предишна бомбардировка, но като цяло войната не бе оставила белезите си върху тази хълмиста местност, за разлика от районите около Хю и Демилитаризираната зона — факт, който се дължеше на това, че тук абсолютен господар бяха Виет Конг 24 24 Виет Конг — доброволните отряди от Южен Виетнам, които са се биели срещу американската армия .

Хълмовете под тях бяха обвити в димка, но за сметка на това в небето царуваше единствено слънцето. Навлечените в номексови гащеризони летци обилно се потяха. Големият Оги за пореден път натисна копчето за климатика, който вече бе стигнал края на скалата „студено“. Диспечерът обяви смяна на честотата и Джейк се включи към ДПЛ с кодовото название Пирон 24. Екипажите на бомбардировачите А-6 изслушаха указанията заедно с една двойка А-7.

— Летях над онзи път и забелязах долу да се влачат около деветима души в черни пижами. Когато ме забеляза, групичката се пъхна в храсталаците от южната страна на шосето. Всичките бяха въоръжени. Ще се пробваме да ги пипнем.

— Наоколо да има наши? — попита един от пилотите на Корсарите.

— Чак на 10 мили от там.

Щом пристигнаха на указаното място, самолетите започнаха да кръжат на 18 000 фута. Срещу себе си, няколко хиляди фута под тях, Джейк видя да лети двойка бомбардировачи А-7. Още по-надолу, на фона на върховете на дърветата, се очертаваше силуетът на самолета-разузнавач. Когато бяха готови, той изстреля една ракета-димка.

— Пушекът е най-западната точка, до която искам да стигнете. Пускайте бомбите си на изток, две по две, по продължение на пътя от южната му страна. От мен имате разрешение при постоянен визуален контакт.

Водещият А-7 се откъсна от втория самолет и насочи носа си надолу. Секунди по-късно, ударните вълни от взривяващите се двойки бомби се понесоха в концентрични кръгове през джунглата. Една след друга, експлозиите избухваха край пътя цели 300 ярда. Към небето се заиздигаха кълба черен пушек. Радио-разговорите бяха сведени до минимума от необходими съобщения: „Водачът започва атаката“, „На предпазител“, „Номер две тръгва“, „На предпазител“. Няколко чифта очи внимателно следяха за картечни и оръдейни изстрели по пикиращите над джунглата самолети. По време на пикирането те бяха най-уязвими, понеже се спускаха по точно определена траектория към земята. Нямаше нищо тревожно. Може би някой от деветимата войници стреляше с пушката си по тях, но явно просто хабеше мунициите си, защото резултат нямаше. А и самолетите не се спускаха под максималната поразяваща височина за вражеските куршуми — т.е. под 3500 фута. Когато всеки от Корсарите пусна своите 10 бомби, водачът помоли: