Стивън Кунц - Полетът на Интрудър

— Тъй вярно, сър, но...

— Аз съм човекът в тази ескадрила, който решава кой ще лети и кой не! От теб искам само мнението ти, нищо друго!

— Да, сър.

— Сега се махай от очите ми! Писна ми да те гледам! — Ръководител-полетите излезе и шкиперът огледа притихналата тълпа край себе си. Накрая спря погледа си върху мустакатия пилот и му се усмихна. — Да имаш сестра? — попита го той.

Двата Интрудъра бяха сами в кристалночистото утринно небе. Разкъсаната облачна пелена няколко мили под тях откъслечно покриваше северновиетнамския релеф. Отгоре им тропическото слънце печеше с пълна сила, нагряваше вратовете на пилотите и ги караше да се потят силно в зелените им гащеризони.

Джейк Графтън се чувстваше отпуснат и спокоен. Без да прави съзнателни усилия за това, той поддържаше позицията си на 300 фута зад и вдясно от самолета на шкипера. Всеки от тях носеше по 16 петстотинпаундови бомби тип „82“ под крилата си, плюс обичайния резервоар с 2000 паунда гориво на централната подвесна точка под тялото на самолета. На ярката слънчева светлина тъмнозелените бомби изглеждаха почти черни и красиво контрастираха на белите, чисти и лъскави бомбардировачи. И Джейк Графтън, и навигаторът му за този полет — Марти Грийв, прекарваха по-голямата част от времето си зяпайки навън. Обикновено бяха прекалено заети, за да разглеждат местността под тях, а пък когато летяха над океана просто нямаше какво да се види, освен облаци. Радарният контрол, намиращ се в някоя малка колиба близо до Да Нанг, насочи двата самолета на юг. Вляво от тях Южнокитайското море отразяваше проникващите през накъсаната облачна пелена слънчеви лъчи, в дясно се виждаха големи тъмнозелени участъци джунгла. Облаците се разкъсваха все повече и повече. Прехвърлиха ги на диспечера на предната линия, в този случай — малък самолет с позивна Коуви, който се рееше някъде пред тях. Грийв нагласи радиото на определената честота и Графтън прищрака два пъти с микрофона, за да уведоми шкипера, че вече могат да комуникират.

— Коуви 22, тук Дявол 501.

— 501, тук Коуви 22. Кажете колко сте и какво носите!

— Дявол 501 лети с две Алфа-шестици, номера 501 и 505. 501 е начело. Всеки самолет разполага с по 16 бомби тип „82“.

— Разбрано, Дявол! Къде се намирате?

— На около пет минути северно от вас.

— Ясно. Ето плана. Засекли сме две роти виетнамчета, окопани под едни дървета. Искаме да ги разкарате оттам веднъж завинаги! Групата дървета се разпростира от север на юг. На около 300 метра източно от там има наши хора. Ще атакувате от север на юг или обратното, както предпочитате. Най-добре е после да продължите на изток, към морето. Нямаме данни за зенитна артилерия в района. Как разбрахте?

— Всичко е ясно.

— По колко захода можете да направите?

— По два всеки. — Шкиперът никога не поемаше излишни рискове — не би направил повече от два опита да порази целта, защото смяташе, че е безсмислено да предизвикваш съдбата.

Марти се наведе напред, за да подготви системата за пуск на осем бомби. Графтън се консултира с картата на коленния си планшет и направи необходимите корекции в прицела, разположен над горния край на приборното табло. Ако искаше да види какво става пред него, трябваше да гледа през стъклото на мерника. Повдигна леко седалката си нагоре, така че дясното му око да съвпадне точно с центъра на двете жълти пресечени линии. Отново провери бутоните на панела за бомбопуск. Всичко бе готово, с изключение на главния превключвател, който щеше да захрани с електричество таблото.

На 22 000 фута височина, шкиперът поведе Джейк в плавен завой със снижение. Само няколко малки облачета пречеха на ясната гледка към терена под тях. Паралелно на белите пясъци на брега се виеше път. Така както летяха на три мили височина, екипажите на двата самолета можеха да видят рекичката, която се вливаше в морето, малкото мостче над нея, оризищата встрани от пътя, които се простираха на юг докъдето стигаше погледа.

— Мястото, което ни интересува, господа — каза ДПЛ-то, — е оризовата нива от западната страна на пътя, южно от реката.

Посочената нива бе обградена с дървета от запад. Зад тях имаше ниска блатна растителност. От високо тя изглеждаше като тучна ливада, но най-вероятно бе тресавище.

— Добре, Дяволи, виетнамчетата се крият под редицата дървета на юг от рекичката. Нека предният самолет тръгне от там и разходи бомбите си по продължение на дърветата. Номер 2, вие продължавате от мястото, където ще свърши номер 1. Покрийте цялата редица. Ясно ли е?