Стивън Кунц - Полетът на Интрудър

Някъде много дълбоко от вътрешността му се откъсна тиха въздишка. О, Боже! Исусе, грешен съм. Божа майко да се слави твоето име, о Исусе, разкъсвам се на парчета, и ти умря заради мен и аз признавам греховете си и моля твоето опрощение и пресвета дево майко господна спри тази болка...

Чу рева на големия звездообразен двигател, който заглуши писъците му. Скайрейдъра бе точно над слънцето. Видя проблясващите на слънчевите лъчи лопати на витлото и просветванията на оръдейните дула отпред на крилата. После дойде абсолютната тъмнина.

Джейк Графтън лежеше на земята, свит на две край предавателя си. Беше чул всичко: молбата и стенанията, дългото отсечено трещене на двадесетките, а после пълната, мъртвешка тишина. Заради него бе загинал един човек.

До съзнанието му достигна далечен вой на реактивни двигатели. Приближаващият се звук ставаше все по-силен и по-силен. Самолетите бичуваха джунглата със стоманения си камшик. Оръдейните снаряди помитаха и разкъсваха всичко по пътя си, избухваха бомби, профучаваха ракети, пукотът на 23-милиметровите противовъздушни оръдия пулсираше през короните на дърветата. От време на време до него достигаше пращенето на напалм. Насред тази буря, Джейк загуби напълно представа за времето. В душата му продължаваха да отекват последните думи на пилота на Скайрейдъра. Жалостивите му молби се врязаха в паметта му, както нищо друго в живота му до сега.

Чакаше там, в калта, и вонята на тропическия хумус проникваше през счупения му нос. Противовъздушните оръдия замлъкнаха; вероятно, реши Джейк, войниците бяха загинали под изсипалия се от небето дъжд от огън и стомана. Накрая дори накъсаният рев на двадесетмилиметровите оръдия утихна, понеже стрелците в самолетите бяха открили, че вече няма по кого да стрелят.

Джейк извърна глава и погледна Тайгър Коул, който продължаваше да лежи в същата поза, в която го бе заварил Графтън, а мощните му гърди продължаваха да се надигат и спускат. Сърцето му продължаваше да се бори за живота си.

— Джейк? — изграчи Тайгър. Пилотът се изправи на здравото си коляно, за да може навигаторът да го види. — Не би могъл да направиш нищо друго за онзи мъж, Джейк, освен това, което стори за него приятелят му!

— Значи си чул?

— Да.

— Толкова бях уплашен — призна си Джейк и закри лице в ръцете си. После отново погледна Коул. — Иска ми се да бях отишъл при него. Никой не бива да умира сам! — Джейк стисна ръката на Тайгър.

Навигаторът меко проговори:

— Знам какво е да те е страх — той млъкна и известно време просто дишаше. — Никога не бих могъл да съм пилот, понеже ме е страх от самолета. Не бих могъл да дръпна ръчките или да отпусна носа! — Примига бързо няколко пъти. — И сега ме е страх.

— Ще се измъкнем! — гласът на Джейк не звучеше кой знае колко убедително.

— Дяволите да те вземат, Графтън! Мамка ти! Той загина, опитвайки се да помогне на нас! — Изтощен, Тайгър затвори очи. Когато ги отвори отново, каза: — Погледни синьото небе там горе! През листата на дърветата могат да се видят малки отрязъци от него. — Очите му се извърнаха към Джейк. — Ти ще се спасиш. На мен ми стига. Не желая да прекарам следващите 40 години в инвалидна количка. Искам да умра тук. Искам ти да...

— Дявол — прекъсна ги радиопредавателят, — към вас се приближават трима-четирима от лошите. Току-що пресякоха пътя; очевидно са забелязали парашута. Ще пристигнат, преди да можем да направим нещо. Най-добре, ако можете, се скрийте.

— Прието — тихо каза Джейк в микрофона. Наведе се, пусна радиото и започна да претърсва храсталака във всички посоки.

— Ти се махай! — настоя Тайгър Коул. — Аз съм свършен. Хайде! Изчезвай!

Сякаш по своя собствена воля, револверът се пъхна в ръката на Джейк. Той огледа дърветата в посока към пътя. Настоятелните молби на навигатора отекваха в ушите му. Изправи се и тръгна назад, с лице към Коул, след което се обърна и затича напред. Падна, преди да е успял да стигне далеч.

Забил лице в пръстта, той изпадна в паника. С мъка се изправи на крака и пак се втурна напред. След още четиридесет ярда отново падна. Този път остана да лежи на земята.

Какво правиш? Как ще живееш после със спомена за това? Пилотът на Спад-а бе свършен, но Коул още не е! Ти си единственият, който може да му помогне да се качи на въртолета и да се измъкне от тук. Той иска ти да го направиш, дори и това да му струва живота. Още не се е предал!

Паниката го напусна и вместо нея го обхвана пълно спокойствие. Беше сигурен в едно — по-скоро бе готов да умре, отколкото да изостави Тайгър Коул.