Стивън Кунц - Полетът на Интрудър

Сърцето му препускаше лудо в гърдите. Джейк усещаше кръвта му да пулсира в слепоочията и разбития нос.

Чу трясъка на падането — болезнен удар, последван от измъчената, продължителна агония на блъскащ се, огъващ се, трошащ се метал. Последвалата тишина бе направо злокобна.

Пилотът диво се огледа около себе си. Къде бе станала катастрофата? Кой самолет бе това? Беше ли се измъкнал навреме пилотът?

По радиото му казаха, че е бил самолетът на Франк Алън и че той не е успял да скочи. Джейк си помисли, че трябва да отиде при него и да му помогне. Заклещен в останките от самолета, Алън може и да беше още жив. Но се страхуваше да остави Коул сам. Ами ако северновиетнамците дойдеха, докато него го нямаше?

Дяволите да го вземат! Заудря с юмруци пръстта, бесен пред своята безпомощност. Бяха хванати в капан и сега жълтите ги ползваха като примамка за Скайрейдърите и въртолетите. Всичко ставаше по негова вина. Не трябваше да опитва да бомбардира целта втори път! Вместо това по-добре да бе избягал към морето! Псуваше и проклинаше собствената си глупост. Сви здравия си крак нагоре и го прегърна, като тихо стенеше.

Някъде там, пред Франк Алън, проблясваше светлинка — ярка, позната светлинка. Опита се да се сети къде я бе виждал преди, но паметта му бе като празна стая. Чуваше нещо, което му напомняше на капещ кран на чешма.

О, светлината трябва да бе слънцето! Ами да, слънцето! Явно облаците се бяха разкъсали и слънцето се беше издигнало високо над хоризонта.

С върховно усилие на волята той отвори очи. Седеше в пилотската кабина, но приборите не си бяха по местата. Зеещите дупки на таблото пред него смътно го тревожеха и той се опита да си изясни защо. Малко по малко успя да подреди разбърканите картини в паметта си. Очите му отново се помръднаха. Самолетът лежеше сред червена кал — грозна просека насред джунглата. Опита се да раздвижи ръце. Не стана. Изобщо не ги чувстваше. Значи бе минал през дърветата, за да стигне накрая до пътя. Може би точно заради това бе останал жив.

Защо не можеше да се движи?

Успя някак си да наведе глава напред и да погледне надолу. Долният ръб на приборното табло почти докосваше предната част на седалката. Лостът за управление се бе забил в таблото, силно изкривен. Краката му бяха заклещени под таблото, а от пилотския му костюм капеше кръв. Таблото се намираше там, където трябваше да са краката му.

Не виждаше лявата си ръка. Тръгваше от рамото му, но после се губеше някъде зад седалката. Самата седалка се бе отскубнала от мястото си. Е, поне дясната му ръка изглеждаше цяла. А това вече беше нещо.

Усилието да придвижи дясната си ръка изискваше повече воля и енергия, отколкото имаше в момента. Главата му отново се килна назад.

Нещо капеше. Какво? Дали не беше гориво, изтичащо от разкъсания резервоар? После видя червеното петно върху козирката над приборното табло. Металът бе вдлъбнат. От главата му ли? Наистина, усещаше лицето си мокро. Капенето продължаваше. Той с любопитство люшна глава напред още веднъж. Сега вече го видя — отпред върху спасителната му жилетка имаше петно кръв; от брадата му капеше кръв. А, да, и визьорът на шлема му липсваше — сигурно се бе счупил.

Сега, когато любопитството му вече беше задоволено, той отново клюмна с глава назад и остави мисълта си просто да се рее, без да се спира на нищо конкретно. Очите му се приковаха върху дърветата край пътя. Видя златните снопове светлина по местата, където слънцето осветяваше леката мъгла. Слънчевите лъчи проникваха над таблото през дупката, която някога бе представлявала предното стъкло на фанара, и топлеха лицето му. Слънцето не се ли намираше зад гърба му, докато летеше, малко преди да го ударят? Явно при жестокия сблъсък със земята самолетът се бе завъртял на 180 градуса. Отбеляза си наум този факт и веднага го забрави, като реши, че сънят е много по-важен за момента.

Не, не биваше да спи! Жълтите щяха скоро да дойдат. Но какво можеше да направи? Не се сети за нищо подходящо и проблемът изхвръкна от главата му. Вторачи се в разхождащото се по горния край на командното табло насекомо.

Жълтите щяха да дойдат по този път. Проблемът отново стоеше пред него и този път той му обърна внимание. Те никога нямаше да се опитат да го измъкнат от тази развалина, а той самият по никакъв начин не би могъл да го направи сам. Може би екипажът на спасителния хеликоптер щеше да успее да го изкопае. Но той прекрасно си даваше сметка, че всеки подобен опит би бил фатален за евентуалните му спасители.