Стивън Кунц - Полетът на Интрудър

Джейк подскочи.

— Божичко! Може да е на навигатора ми — Дявол Браво. Може би. — Това „може би“ прибави просто, защото изведнъж се сети за нощното си безцелно скитане наоколо.

— Успяхте ли да се свържете с Дявол Браво?

— Не.

Джейк се изправи на крака и погледна компаса си, който продължаваше да виси на врата му.

— Сенди, това сигурно е парашутът на навигатора ми. Ще отида да проверя. Моят трябва да е някъде на запад от тук.

Джейк закуцука на югоизток. Мили Боже, нека Тайгър да е под онзи парашут!

— Джейк, сещаш ли се за името на общия ни приятел от Тексас? Тексас?

— Каубоя! — Кой, по дяволите бе този? Дали не е Франк Алън?

— Ами да. Така се казваше, наистина! Слушай ме сега внимателно, Джейк! Намираш се близо до път, който има вид на доста използван от жълтите. Още никой не е започнал да стреля по нас, но врагът е някъде долу и със сигурност те търси.

Уплашен до немай-къде, Джейк прехвърли предавателя в лявата си ръка и намали звука. В дясната хвана револвера.

— Внимавай, Джейк!

— Добре. — прошепна той.

Продължи да върви напред. Най-накрая го видя — белееше се сред листака. Слава Богу, че не беше на върха на някое дърво, защото жълтите отдавна да го бяха открили! Значи Тайгър висеше на 100 фута от земята. Джейк замръзна на място и се заслуша. Сърцето му биеше до пръсване. Влагата му пречеше да диша дълбоко и той се задъхваше. Чу шумоленето на листата, но то явно бе причинено от лекия вятър във върховете на дърветата. Коляното му пулсираше. Наведе се и го докосна с опакото на ръката си — проряза го остра болка. Мамка му! Понечи да пристъпи напред, но после се спря и провери пистолета си. Несъзнателно бе дръпнал петлето. Ако се спънеше, револверът можеше да гръмне по погрешка. Той пъхна под мишница предавателя и използва палците на двете си ръце, за да върне петлето обратно.

Въпреки че така предавателят се заглушаваше от ръката му, Джейк все пак продължаваше да чува разговарящите помежду си пилоти. Явно бяха открили и другия парашут. Имаше чувството, че звукът на радиопредавателя бе силен като духова музика. Знаеше, че жълтите са някъде в джунглата около него и го търсят, затова, преди поредния мъжки глас да прогърми по радиото като удар на чинели, той го изключи.

Сега, когато предавателят вече мълчеше, а бученето на самолетите се чуваше някъде от много далеч, гората около Джейк изглеждаше злокобно притихнала. Тялото му се сгърчи от пристъпи на треперене. Стисна здраво дръжката на револвера. Подобно на хванато в капан животно, той беше крайно напрегнат. Изчака така известно време, след което направи крачка напред към контрастиращия на зеленината на джунглата процеп бяла коприна. Огледай се, ослушай се, пристъпи... Огледай се... ослушай се... крачка... огледай се...

Тайгър Коул лежеше по гръб с провиснали към земята ръце върху един камък, с височина до коляно. Главата му бе гола; шлемът бе паднал до скалата. Целият бе оплетен в объркани парашутни въжета. Беше се приземил близо до една рекичка, в местност, осеяна с камъни и скали.

Очите на Коул бяха затворени, а устните — открехнати. Лицето му бе подуто и на петна — очевидно от ухапвания на насекоми. Джейк докосна бузата му. Беше топъл. Гърдите му се надигаха.

Хвала тебе, Боже! Беше жив!

Джейк си спомни за самолетите над тях и отново включи предавателя.

— Намерих го. Жив е, но е в безсъзнание. Намираме се точно под парашута.

— Прието.

Джейк внимателно раздвижи главата му напред-назад и масажира бузите му.

— Хей, Тайгър! Хей, Тайгър! Събуди се! Това съм аз, Джейк!

Клепачите му потръпнаха и той отвори очи. Отначало Тайгър просто се взираше в далечината, но после погледът му се спря върху лицето на Джейк. Най-накрая успя да фокусира.

— Джейк?

— Да. Тук съм, приятелю! Добрите вече ни намериха, а лошите още не са успели. Ще се оправиш! — Джейк разкопча ципа на спасителната жилетка на Коул, извади една от бутилките му, отвинти капачката и повдигна главата на навигатора.

Тилът му бе някак много мек. Графтън го погледна. Беше покрит с кръв. Отново разгледа шлема в основата на скалата. Беше счупен на две. Може би именно той бе спасил живота на Коул.

Джейк процеди малко вода между разтворените устни на навигатора си. Коул преглътна и адамовата му ябълка се раздвижи. Джейк му даде да пие още.

— Стига — немощно рече Коул.

— Къде си ранен?

— Гръбнакът ми е счупен. Не мога да се движа. А и не виждам добре. От време на време изпадам в безсъзнание.