Стивън Кунц - Полетът на Интрудър

— Може и да не е счупен. Чувстваш ли това? — Джейк го стисна за по-близката ръка.

— Да.

Джейк хвана бедрото му.

— А това?

— Малко, но не мога да го мръдна.

Джейк сложи ръка на челото му, донякъде, за да изтрие потта, но и просто за да го докосне. Една-две сълзи се претърколиха по бузите на пилота. През сълзи, Джейк видя, че една от зениците на Коул бе силно разширена.

— Махни ме от тая скапана скала!

— Преместването може да те убие.

— Всички ще си отидем все някога. А сега ме свали от тая шибана скала и ме остави да легна върху листата.

Джейк разкопча ремъците на парашута и освободи Коул от оплетените въжета. Не, гръбначният му мозък все още не бе прекъснат и ако го преместеше, рискуваше да го убие или да го парализира за цял живот.

— Ще трябва да останеш върху скалата, докато екипажът на спасителния хеликоптер не ми помогне да те сложим на носилката.

Коул започна да псува Джейк, но той не му обърна внимание, а хвана въжетата и се опита да свали парашута на земята. Задърпа от няколко ъгъла, дори увисна на въжетата с цялата си тежест, така че краката му се отделиха от пръстта, въпреки болката в гърдите. Но парашутът явно щеше да си остане горе, във върховете на дърветата. Тук отделни части от небето можеха да се видят през процепите в листака, понеже поради скалистия терен, тропическата растителност бе малко по-рехава.

— Този път здравата изпортих нещата, Тайгър! Направо сме затънали до шия в... — но Джейк видя, че Коул отново бе загубил съзнание. Дръпна ципа на един от джобовете на спасителната си жилетка и извади оттам малкото останал му бинт. Разкъса опаковката и положи рулото под главата на Коул. Поне беше по-меко и чисто от скалата. Вдигна предавателя на Тайгър от земята — явно той го бе изпуснал там през нощта — и го изключи, за да не се хабят батериите. После отново се свърза със Сенди.

Когато свърши и с това. Джейк пак обърна внимание на Коул.

— Събуди се, Тайгър. Събуди се! Хайде, Върджил! — Напръска лицето му с вода и Коул отвори очи.

— Какво, по дяволите, става, Джейк? Кръщаваш ли ме, или това е последното причастие?

— Ти само стой буден. Ще трябва да си помагаме, за да си спасим задниците от този ад. Стой буден. Няма да умреш в ръцете ми, копеле такова!

— Няма начин! Хей, имаш нещо на врата си. Прилича на пиявица.

Напипа неща студено и хлъзгаво. Като се опитваше да не разкъса животното на две, Джейк го дръпна и усети болка, когато част от кожата му се откъсна заедно с пиявицата. Потръпна от погнуса. Щом имаше една, сигурно имаше и още. Бързо разкопча спасителната си жилетка и коланите и като обезумял се опипа целия. На гърба, малко над плешката, намери още една и веднага я махна от кожата си. На лявата му ръка имаше още две. Три се бяха впили в краката му, точно над горния край на ботите. Пиявиците бяха дебели, насмукани с кръв. Когато ги махна всичките, Джейк отри кървавата си ръка о панталоните.

Разгледа внимателно Коул и прокара длан по вътрешната страна на дрехите му. Не откри нищо. Започна да разкопчава облеклото му.

— Недей. Мога да жертвам малко кръв — и без това си имам предостатъчно. Просто ме остави да си лежа тук.

Джейк навлече спасителната си жилетка и предпазните колани и се увери, че всичките му джобове са закопчани. Седна до главата на Коул и сложи револвера в скута си.

— Снощи чух гласове — прошепна Коул. — Жълтите са наблизо.

Франк Алън си имаше проблем. Още не бе видял и следа от виетнамците, а те несъмнено често използваха този път. Ако бяха разположили оръдията си по стръмните карстови скали, които продължаваха на изток и запад и се издигаха на няколко хиляди фута нагоре към облаците, то нищо летящо не би могло да се чувства сигурно в тази долина. Без съмнение жълтите чакаха хеликоптерите да пристигнат, преди да се покажат от скривалищата си.

Алън зави и отново прелетя със самолета си над пътя, като се надяваше да привлече към себе си огън или пък да забележи прикрито зенитно оръдие. Нямаше късмет.

След няколко минути слънцето щеше да се изкачи достатъчно високо, за да огрее ширналата се от изток на запад долина и тогава вече щеше да е много трудно да се забележат проблясващите дула на пушките или трасиращите снаряди. Като си даваше ясна сметка колко опасно бе това всъщност, той облетя надигащия се терен от двете страни на мястото, където се намираха двамата свалени летци. Воденият му летеше над и малко встрани и зад него, готов да атакува евентуалния противник. Но никой не започна да стреля по тях.